— Ще се върна — промълви дрезгаво. — Обещавам ти. И тогава ще те заведа в планините на риганте.
— Ще бъда готова — отвърна Лия.
Бануин излезе в градината. Дъждът бе спрял, облаците се разпръскваха.
— Време е да тръгваме — напомни той. — Корабът ще отплава след час.
Бейн се двоумеше. Изкушаваше се да каже на Бануин, че трябва да потегли сам, но нали бе обещал на Ворна да го закриля? По-възрастният от двамата слуги, които живееха в къщата, изведе конете им пред портата. Бануин тръгна припряно по пътеката, без да се сбогува с Лия, и Бейн се ядоса, но веднага забрави за това, защото момичето обви шията му с ръце и го целуна отново, страстно и дълго, а после се засмя палаво.
— За да ме помниш.
— О, ще те помня — каза Бейн.
Апий дойде при тях. Бейн се взря в очите му и откри в тях разочарование, но и примирение. Протегна ръка и Апий я стисна.
— Върни се невредим — пожела му генералът.
Бейн тръгна към коня си и се метна на седлото. Помаха им с ръка и последва Бануин.
— Ти дори не каза „довиждане“ — упрекна го, когато се изравни с него.
Бануин се престори, че не чува. Минаха през града в мълчание и излязоха на равния път преди пристанището.
Трима пътници идваха срещу тях. Бейн се загледа в тях, когато доближиха. Носеха черни наметала и черни железни шлемове, инкрустирани със сребро. Бануин отби встрани, за да се разминат. Бейн не се дръпна. Първият конник изви глава към него и погледите им се срещнаха. Светлите очи срещу Бейн вдъхваха страх. Мъжът беше висок, с широки рамене, мускулите се издуваха по голите му ръце. Подсмихна се, докато отминаваше, и гневът на Бейн пламна. И двамата разпознаха в първия миг боец отсреща, но в усмивката на непознатия имаше презрение.
Бейн се изви на седлото и промърмори, докато се взираше в тримата:
— Този е гадно копеле.
— Да вървим! — подкани го Бануин.
Бейн се обърна към своя приятел — лицето на Бануин бе побеляло от страх, той дори трепереше.
— Какво ти става? Не съм те виждал да се държиш така. Вече почвам да се притеснявам за тебе.
— Трябва да се махнем оттук! — избълва Бануин и срита коня си, за да препусне.
Бейн изпсува, догони го и се наведе да хване юздите. Конете забавиха ход.
— Писна ми! — натърти Бейн. — Хайде, изплюй камъчето. Какво те е прихванало?!
— Трябва да стигнем до кораба. Щом стъпим на палубата, ще ти обясня всичко. На кораба!
— Корабът да изгние дано! Ще ми обясниш още сега.
— Моля те, Бейн, довери ми се. Имах видение. Страшно видение.
— Каза ми. Някакъв демон ме дебнел.
— Не е това. Ела с мен, моля те… от това зависи животът ти!
— Животът ми? Нямам врагове тук.
Бануин погледна отдалечаващите се ездачи.
— Тези са от Рицарите на Каменград. Бивши гладиатори. Убийци. Не можеш да им се опълчиш, повярвай ми.
— А защо да го правя? — усмихна се Бейн. — Приятелю, мисля, че те мъчат кошмари, а не видения. Те ни подминаха. Ако търсеха мен, щяха да… — Запъна се и промърмори: — Но те не търсеха мен, нали?
— Трябва да се махнем! — настоя Бануин.
— Кучи син! — изсъска Бейн. — Дошли са да погубят Апий, нали?
— Повярвай ми — не можеш да спасиш никой от двамата!
— Двамата ли?! О, небеса…
Бейн завъртя сивия кон и препусна в галоп, защото вече не виждаше тримата ездачи. Някаква жена издърпа на пътя ръчна количка, натоварена с пране. Конят успя да прескочи препятствието. Ужасът сковаваше Бейн и той се молеше на Таранис да не е закъснял. В главата му кънтяха думите на Апий за Рицарите на Каменград и обидата на Лия към техния предводител. Спомняше си целувката — обещанието за бъдещето му с Лия.
Стигна до портата на градината и скочи от седлото. Отпред бяха вързани три коня, но ездачите не се виждаха никъде.
Портата беше отворена. Бейн извади меча си и се втурна в градината. Старият слуга, който бе извел конете им, лежеше на пътеката заклан, локва кръв се разтичаше по камъните. Бейн нахълта в къщата. Единият от мъжете, които бе видял преди малко, се бе навел в коридора и бършеше изцапан с кръв меч в роклята на старата слугиня. Обърна глава и опита да се извърти към Бейн. Колкото и бърз да беше, Бейн го изпревари и почти разсече шията му. Още преди трупът да се свлече Бейн го подмина припряно.
Тялото на генерал Апий лежеше в подножието на стълбата със страшна рана в гърдите. Бейн изтича през две стъпала към горния коридор и се озова срещу втори воин в черно. Гмурна се под изсвирилото в дъга острие и ритникът му улучи коляното на противника. Докато мъжът падаше, Бейн мушна с меча към гърлото му. Сбърка малко и върхът на оръжието разпори устата и стигна до мозъка. Бейн издърпа късия си меч, хукна към стаята на Лия и блъсна вратата.