— Още ли е жив? — попита Волтан.
— Стиска душата си със зъби — отвърна Оранус.
— Щом е тъй, дръпни се, за да го довърша.
Гневът разпръсна страха, Оранус се изправи и погледна войниците си. Посочи един и нареди:
— Доведи хирурга Ралис. И не се помайвай!
— Не чу ли заповедта ми? — тихо попита убиецът.
— Волтан, аз съм капитанът на стражата тук. Нямаш власт да ми заповядваш. Ти ми покажи заповедта, която си дошъл да изпълниш.
Волтан се подсмихна криво и бръкна в скрит джоб на черното си наметало. Извади сгънат пергамент и го подаде на Оранус. Капитанът прочете редовете и посърна. Заповедта с печат на Аления храм обявяваше Апий и Лия за врагове на държавата, които трябва да бъдат унищожени незабавно. Преструваше се, че чете бавно, за да подреди мислите в главата си. Долавяше колко са напрегнати войниците му. Никой не искаше да влиза в разпра с Рицар на Каменград.
— Предполагам, че присъдата над генерал Апий и дъщеря му вече е изпълнена? — попита той, докато връщаше пергамента на Волтан.
— Да. Сега се дръпни, за да довърша този окаяник.
— Не видях неговото име в заповедта, както и името на нещастния слуга, заклан на пътеката.
— Дивакът уби двама от моите рицари и се опита да ни попречи да изпълним дълга си.
— Аха… Значи трябва да бъде обвинен в това престъпление и не се съмнявам, че би искал да изчакаш в Ация, докато проведем заседанието на съда. Разбира се, ще има и второ заседание при краля на племето сени, защото обвиняемият е един от поданиците му. Както и ти несъмнено знаеш, това е част от договора ни със сените. Всичко това, господарю Волтан, няма да отнеме повече от месец, най-много два. Ще се радвам, ако бъдеш мой гост през това време.
Волтан се усмихна безгрижно.
— Капитане, допадат ми коравите мъже. Те са по-достойни противници. — Сведе поглед към окървавеното тяло на земята. — И този е от коравите. — Студените сини очи се взряха в Оранус. — Може би ще се срещнем отново.
Прибра меча си и мина покрай войниците от почетната стража. Спря при последния и прихна.
— По меча му има петънца от ръжда. Трябва да ми благодарите, че не допуснах Апий да види това. Той беше прочут със строгостта си към такава немарливост. — Волтан тупна по рамото смутения войник. — Можеше да си изпросиш десет удара с бич.
Рицарят на Каменград излезе от градината, яхна коня си и потегли.
— Огледайте навсякъде в къщата — заповяда Оранус на хората си. — И донесете нещо да затиснем раните на този младеж, за да не кървят.
Свали наметалото си, сгъна го и го сложи под главата на Бейн. Сряза просмуканата с кръв риза и я смъкна. Младият мъж имаше рани на три места — на хълбока, на гърдите и на гърба. Раната в гърдите беше най-лоша и по кървавите мехурчета в нея личеше, че е пронизан и белият дроб. Един от войниците се върна с накъсани парчета плат. Оранус направи от тях дебел компрес и го притисна към раната.
— Този няма да го бъде, господине. — Войникът поклати глава.
Капитанът не каза нищо. Притъмняваше и той заповяда да запалят фенери. Плешивият прегърбен хирург Ралис дойде, прегледа раните и каза на Оранус:
— Почти нищо не мога да направя. Белият дроб е засегнат, а не се знае и колко органи е разрязал мечът при удара в гърба.
— Направи каквото ти е по силите — помоли капитанът.
— Да го внесем вътре.
Над тях прелетя грачещ гарван и Оранус настръхна и прошепна:
— Как научават, че смъртта витае наблизо?
— Виждат отиващите си духове — изрече някаква жена.
Той се обърна към старица със забулено лице и дебел протрит шал на раменете.
— Какво търсиш тук?
— Имам опит в лекуването на рани, войнико. Най-добре ще е да го поверите на моите грижи.
— Нашият хирург е тук, но все пак ти благодаря за съпричастието.
От смеха ѝ сякаш лъхаше студ и Оранус потръпна.
— Вашият хирург копнее да се прибере вкъщи, защото знае, че на момчето му остава най-много един час живот. Не е ли така, Ралис?
— Така е — призна хирургът.
— Тогава пренесете го в някоя от спалните и аз ще бдя над него до смъртта му.
— Да не си вещица от племето сени? — попита Оранус.
— Оранус, аз съм от онези, които имат… да речем, някои способности.
— Щом имаш, ще те послушаме.
Войниците внесоха Бейн в една стая на първия етаж и го настаниха на леглото. Излязоха, но Оранус стоеше на прага.
— Госпожо, утре ще се върна, за да вземем трупа. Трябва да внимаваме, за да не плъзнат болести.
Забуленото лице се обърна към него.