— Загложди ме любопитството. Знам защо ме подгониха хората на чичо Брефар. Но не разбирах защо кралят е пратил своя следотърсач подире ми. Нито пък защо не си тръгнал с потерята.
— Кралят не желае смъртта ти — натърти Паракс.
Бейн се изсмя презрително.
— Тъй ли било? Моят баща не желаел смъртта ми. Трогнат съм. През целия ми живот не е говорил с мен… освен след победата ми в надбягването на Белтин, когато ми даде наградата. „Добре се справи.“ Това са думите, които чух от баща си за седемнайсет години. И сега трябва да повярвам, че се е загрижил за добруването ми, а?
— Не мога да говоря от негово име. Той ме помоли да те намеря. И ми заръча да ти дам кесия злато.
— Кесия злато? Колко мило!
Бейн се изплю в огъня.
— Той е добър човек — тихо каза Паракс.
— Внимавай, старче — предупреди го младежът. — Не съм от най-търпеливите. Едва пет дни минаха, откакто убих двама. И да добавя трети към тях, съвестта няма да ме мъчи.
— Както чух, те са говорили гадости за твоята покойна майка, после решили да те причакат, защото си ги набил. Ако беше застанал пред съда, няма съмнение, че щеше да бъдеш оправдан.
— И тази кесия злато ли трябва да ми помогне пред съда?
— Не — завъртя глава ловецът. — Златото ще ти бъде от полза, когато напуснеш земите на риганте. Убитите от тебе мъже бяха сродници на пълководеца Фялок. И той се закле в кръвта им, че ще излезе в двубой срещу тебе. Кралят не иска никой от вас двамата да пострада.
Бейн се разсмя весело.
— Тоест той не иска вуйчо Фялок да умре, така ли?
— Ако е искал да каже това, щеше да го каже — сопна се Паракс.
— Одобрявам предаността — сподели Бейн. — Не че знам от собствен опит какво е някой да ти бъде предан, но ми харесва. Затова ще те оставя жив и ще взема кесията. — Гласът му стана по-рязък от сдържаната ярост. — Но може и да не си тръгна. Може да остана и да се бия с Фялок. За да го заколя пред очите на краля.
Старецът помълча, после каза:
— Рядко съм срещал хора с толкова неизчерпаем гняв. Тъжно ми е, Бейн, да те виждам такъв. Фялок е твърдоглав мъж. И страховит боец. Но по-важно е, че той е женен за сестрата на твоята майка. Как мислиш, дали духът на майка ти ще се радва, ако види бащата на нейните племенници посечен от нейния син?
— Не… Няма да се зарадва — призна младежът и гневът му се укроти. Паракс видя в очите му печал вместо гаснещата свирепост, без която изглеждаше много по-млад. — Ще те пощадя. Ти познаваше ли майка ми?
— Не. Само съм чувал за нея.
— И какво означава това? — ледено попита Бейн.
— Означава, момко, че знам какво се е случило. Тя е била първата любима на Конавар, но се е омъжила за друг, защото помислила, че Кон ще умре. Но не живяла дълго със съпруга си.
— Не извъртай, дърт мръснико! Не е живяла дълго с мъжа си, защото Конавар я насилил и съм се родил аз. И я зарязал опозорена. Повече не ѝ продумал. Съсипал ѝ живота, тя умря съкрушена. Като сме започнали, поне да кажем всичко.
— Това изобщо не е всичко, но аз съм чужд човек и няма да споря с тебе. Все пак ще те попитам: твоята майка казвала ли е някога, че Конавар я е насилил?
— Не беше нужно да го казва.
Паракс въздъхна.
— Отдавна съм се убедил, че хората вярват в това, в което им се иска да вярват. За това също няма смисъл да се пререкаваме. Време е да си вървя.
Старецът отиде при кобилата, отвори дисагите, извади кесията и я подхвърли на младежа. Бейн се подсмихна.
— Сега можеш да се върнеш при краля и да му кажеш, че неговият стар ловец още е най-умелият в този свят. И е намерил Вълкоглавия, макар че никой друг не е успял.
— Ще му кажа истината… и повече няма да изляза на лов.
— Е, щом ще бъдеш прям — подхвана тихо Бейн, — кажи му и че винаги съм го мразел и някой ден ще изтръгна злото му сърце от гърдите за това, което причини на майка ми.
— Трябва да си изключителен боец, за да победиш Фялок — увери го Паракс. — Но за да убиеш Конавар, трябва да си най-способният боец, който се е раждал някога. А ти не си, момко. Не се заблуждавай.
— Може и да бъда при следващата ни среща — отвърна младежът невъзмутимо.
Паракс се качи уморено на седлото.
— Не ми се вярва. Бейн, може да съм стар, може да съм загубил зоркостта на очите си, но умът ми открива истината със същата лекота както преди. Защо не изчака да те съдят, за да бъдеш оправдан? А щом си решил да побегнеш, защо остана по тези хълмове, за да си играеш на котка и мишка с преследвачите?
— Защото съм свободен човек и живея както си искам.
— Не. Защото копнееш всичко да свърши — възрази Паракс. — Тежи ти скръбта, че загуби майка си, и не можеш да понесеш, че цял живот те отхвърлят и пренебрегват. Чакаш смъртта. Може би дори я желаеш. Затова се надявам да заминеш оттук и да се усъвършенстваш. Защото имаш същите заложби за величие, каквито имаше Конавар. И аз също като него не искам да видя смъртта ти.