— Постъпи добре, като го защити от Бездушния убиец. Прояви храброст. Може би тя ще ти донесе покой най-после.
— Ще се радвам да намеря покой — отвърна капитанът.
— Това ли е желанието ти?
Оранус въздъхна.
— Желанието ми е това момче да оцелее.
Затвори вратата и излезе в нощта. Войниците му товареха телата на убитите в две каруци — Апий и дъщеря му в първата, възрастните слуги и двамата рицари във втората. Хирургът Ралис се качи в първата каруца и седна до Апий и Лия. Оранус заповяда на почетната стража да върви в две колони до тази каруца. Мрачното шествие пое към Дома на мъртвите.
Внесоха труповете вътре. Ралис остана при тях.
— Той беше мой пълководец и чудесен човек. Ще подготвя покойниците за погребението.
— Внимавай името ти да го няма в Списъка на опечалените — предупреди го Оранус. — Те бяха убити по заповед на Наладемус.
— Знам.
Капитанът се върна в дома си. Гнетеше го печал за смъртта на Апий. Старецът бе служил достойно на Каменград и Оранус не можеше да си представи, че е извършил тежко престъпление, с което да заслужи такъв край. Накрая умореният и съкрушен Оранус се помъкна към постелята, готов за поредната нощ на кошмари и ужас. Но за пръв път от години спа, без да сънува, събуди се и видя синьото небе през прозореца в ярко огряната стая. Надигна се, отиде при прозореца и се загледа в зелените хълмове и далечните планини.
— Нов ден… — изрече на глас и почувства как смазващите страхове от миналото стават безсилни и се разнасят като дим по вятъра.
Той беше свободен и жив, а бъдещето, което до вчера изглеждаше сиво от надвиснали сенки, сега сияеше пред него като слънцето. „Как е възможно?“ Спомни си думите на старицата. Сред ужаса и мъката в дома на Апий дори не се бе замислил какво му каза тя. Как ли бе научила за терзаещите го спомени?
„Може да е ясновидка.“
Бануин изчака каруците с мъртъвците да се отдалечат и влезе бавно в къщата. Стараеше се да не поглежда към кървавите петна. Щом отвори вратата на стаята, чу гласа на Моригу:
— Ти се показа недостоен за своята Дарба.
Бануин си замълча, вторачи се в безжизнено бледото лице на своя приятел.
— Мъртъв е, нали?
— Не е мъртъв — възрази Моригу, — макар че душата му бе избягала от тази съсипана обвивка. Но би трябвало да е мъртъв. Единият му бял дроб е пронизан, черният дроб — също.
Бануин застана до постелята, на която бяха положили голия Бейн. Раните на гърдите и хълбока бяха зашити, но от тях се процеждаха капки кръв.
— Защо го спаси?
— Един войник на Каменград пожела той да живее, а на мен е отредено да изпълнявам желания. Аз пък бих могла да те попитам защо ти не го спаси? Той е твой приятел.
— Какво можех да направя? Не съм боец.
— Вярно е, не си — натърти Моригу. — В нито един смисъл на думата. Защо се върна? Пропусна кораба, с който да продължиш пътешествието си към извисяващото се величие на Каменград.
Бануин ясно усети презрението в думите ѝ.
— Не знам защо се върнах. — Седна на ръба на леглото и хвана ръката на Бейн. — Защо казваш, че съм можел да го спася?
— Какво те подтикна да не предупредиш Апий, че ще го нападнат? Той можеше да избяга с дъщеря си от тази къща. И сега двамата щяха да са живи, а Бейн не би се опитал да ги защити толкова доблестно.
— Имах видение. Истинско. Не можех да променя нищо.
— Казано от човек със сърце на невестулка! — изсъска Моригу. — Най-добре е да си тръгнеш, Бануин. Бягай в Каменград. Скрий се от всякакви сблъсъци и опасности. Прекарай мижавия си животец улисан в думите и делата на по-достойни от тебе хора.
Бануин отстъпи заднешком към вратата.
— И ти си като другите — измънка просълзен. — За тебе са скъпоценни убийците като Бейн, носителите на гибел. Не можеш да понасяш онези, които се гнусят от насилието и търсят по-добър път.
Моригу се извъртя към него. Бануин искаше да побегне, но се смръзна.
— На слабите духом е присъщо — подхвана тя тихо — да виждат недостатъците си като достойнства, а в чуждите достойнства да съзират само слабост и глупост. Преди няколко дни Бейн рискува живота си, за да спаси кон от придошлата река. Някакъв си кон, Бануин! И защо? Защото е сърцат. Не прахосва живота си в мрънкане за несправедливост. Той живее. Докато пътувахте, ти му завиждаше, че го харесват, че мъже и жени се отнасят към него с топлота, каквато никога не биха проявили към тебе. Ти си казваше, че са глуповати, че се подлъгват по веселата му усмивка. Не беше прав. Те долавяха, че Бейн не е равнодушен и че на него може да се разчита. А в тебе виждаха човек, който мисли само за себе си.