— Аз съм дух, роден от дух и подхранван от дух. И тази земя е подхранвана от дух. Дърво не може да порасне, цвете не може да разцъфне без него. Но откъде идва тази даряваща живот сила? От мъже като Конавар и Руатан, от жени като Ворна, Ериата и Мерия. От хора, които знаят що е любов и сърдечност, готови да рискуват живота си за всичко, в което вярват. — Моригу пристъпи към ужасения Бануин и вдигна тъмното си було. Имаше лице на мъртвец, кожата сивееше и се отделяше от белите кости. — Виж каква е Моригу, дете. Съзерцавай хубостта ѝ. Гади ти се, нали? Надушваш ли разложението? О, да, личи си, че го надушваш.
— Някога, много отдавна, човеците разбираха същината на духа. И с делата си го караха да избуи, живееха в съгласие с тварите на земята и на духа. А после, Бануин, се появиха хора като Бездушния убиец и неговите господари, ставаха все повече. Себични, алчни, нищожни човечета, които изсмукваха духа, но не го захранваха. И тварите на духа чезнеха, отиваха си, за да търсят из многото вселени по-приятни места, които да обитават. Макар и недоловимо бавно, тази земя започна да умира. О, ще минат още хиляди години, но накрая ще умре, щом замлъкне и последният шепот на духа… — Тя млъкна за миг, после продължи: — А хората от Каменград са най-новите паразити. Те изсичат горите, ровят в земята за ценни метали, убиват и завладяват, пораждат омраза и злоба, която ще трае още сто поколения. Те не вярват в нищо друго освен в самите себе си. Затова толкова те привличат. Същите са като тебе, Бануин — напълно себични. Да, Бейн е склонен към насилие и някои от постъпките му го посрамват. Но когато заложи живота си, за да спаси онзи кон, той обогати духа на този свят. Той захрани земята. Когато дойде в тази къща да спаси невинните, я захрани отново — този път с кръвта си. Бануин, ти не запомни предупреждението ми, нали? Никой не може да победи страха, като бяга от него. А сега се махни. Отиди в онова свърталище на плъхове — Каменград. Стани част от смъртта на света.
Обърна му гръб и се върна при леглото.
Бануин се измъкна тромаво и избяга в нощта.
Мъжът не можеше да проумее къде е — само знаеше, че небето сивее навъсено и че няма дървета, цветя и трева. Склонът на хълма беше покрит със сивкав прахоляк и високи стърчащи камъни с цвят на пушек. Усети болка и сведе поглед към гърдите си. На кожата му гореше огън и овъгляваше плътта. Той го затисна с длан, но пламъците не угасваха.
Нещо се раздвижи вдясно. Той се завъртя натам, стиснал дръжката на меч, и видя огромна змия. Тя нямаше цвят, а пълзящото туловище оставяше бяла слуз по сивия прах. Мъжът се отдръпна по-далеч от чудовището, но то се надигна внезапно и главата му се стрелна към него. Мъжът се вцепени стъписан, но само за недоловим миг. Змията имаше човешка глава, обаче зъбите ѝ приличаха на кинжали.
Мъжът се опомни, преди да е станало късно — острието на меча му се вряза в дебелата шия на змията. Съществото изчезна тутакси. Още странни твари се появиха иззад скалите и той настръхна от техните стонове и пъшкане. Държеше меча готов за удар и гледаше как се промъкват към него. Някои се плъзгаха по корем, други пълзяха, като забиваха нокти в земята. Имаше и такива, които се прокрадваха на четири крака, ярките им жълти очи се взираха в него с нескрита злоба. Люспест звяр се затича устремно и скочи. Мъжът го пресрещна и го разсече през гърдите. И това същество изчезна мигновено.
Той отстъпи нагоре по склона. Тварите вече бяха десетки, ставаха все повече. Всяка имаше облик на демон, но и човешки черти — някои в очите, други в лицата или крайниците. Пламъците още горяха на гърдите му, но той не се усещаше слаб. Само го болеше. Земята под него имаше цвета на труп, дебелият слой прах се кълбеше около глезените му като дим. Не помнеше как се е озовал тук, нямаше никакви спомени за живота си досега. Само знаеше, че на този тъмен планински склон под сиво небе без звезди и луна го застрашава гибел.
Зверовете се прокрадваха все по-наблизо. Той се отдръпна отново. Досещаше се, че скоро ще се нахвърлят наведнъж, а той не би могъл да убие всички. Омразата им го обгръщаше като невидима мъгла, студена и безмилостна. Мъжът се качваше заднешком по склона, докато гърбът му не опря в стена от лъскаво черно стъкло с режещи като нож ръбове. Нямаше накъде да отстъпва. Долови скверната радост на тварите и напора на омразата им. Скупчваха се във все по-тесен полукръг.
И после нападнаха.
В същия миг засия ярка светлина и докато сечеше и мушкаше с меча, мъжът усети как някой му пази гърба. С крайчеца на окото си зърна меч да святка в сумрака като ослепителен лъч. И зверовете се отдръпнаха. Спасителят му закрачи към тях, заби върха на меча си в земята и проряза в праха дълга извита линия. От нея изскочиха нависоко ярки пламъци в златист полукръг, през който зверовете не можеха да минат. Тогава блещукащият боец се обърна към мъжа и той видя, че пред него стои истински човек — огромен, плещест, русокос. В очите му светеше дружелюбие.