— Не бива да си тук, млади Соколе — каза му воинът. — Това място не е за живите.
Докосна полека огънчето, овъгляващо плътта на младия мъж. И пламъците угаснаха, болката изчезна, кожата заздравя.
Умората надви младежа и той се отпусна на земята. Сложи меча до себе си и опря гръб в канарата от черно стъкло.
— Какво е това място? И защо ме нарече Сокол?
— Наричам те така, защото това е името на твоята душа — отвърна боецът и седна до него. — А тази нечиста земя е Долината на изгубените — тук им е мястото на прокълнатите. Твоите врагове някога са били хора. Но сега бродят тук низвергнати и окаяни.
— Защо ме нападнаха?
— Момко, ти ги привлече. Защото си жив. Твоят дух ги изгаря, напомня им за всичко изгубено. Трябва да те унищожат, за да сложат край на тази мъка.
Младежът се взря в лицето на великана.
— Ами ти? Защо си тук?
Русокосият воин се усмихна.
— Бейн, ти привлече и мен. Аз дадох име на душата ти и когато тя бе застрашена, научих веднага. Знаеш ли кой си?
— Нарече ме Сокол… а после Бейн. Тези имена са ми познати, но не мога да си припомня къде съм ги чувал.
— И това се случва тук. Поседи спокойно, та умът ти да се отърси от объркването. Мисли си за планина, чиито склонове са покрити със зеленина, а върховете ѝ белеят от сняг като косата на старец. Можеш ли да я видиш?
— О, да.
— Кажи името ѝ.
— Кайр Друаг… — промълви Бейн и сякаш слънчеви лъчи проникнаха в най-тъмните кътчета на паметта му. — Аз съм Бейн от племето риганте. Пътувах с Бануин. И тогава… тогава…
Изстена и великанът стисна рамото му.
— Да, ти се опита да ги спасиш.
— Не можах да го победя.
— Поне се опита, момко. И едва не загуби живота си. Гордея се с тебе.
— Горд си от моя провал? — засмя се насила Бейн.
— Ами да. За героите не можем да съдим по успеха или провала, а само по всеотдайната храброст.
— Ти си Големия мъж — каза Бейн.
— Вярно. Аз съм Руатан.
— Много съм слушал за тебе. Ти си бил добър към майка ми. Винаги съм искал да те познавам.
Руатан го потупа по рамото.
— Внуче, най-приятно от всичко ще е да седя и да си говоря с тебе, но огънят на меча няма да изтрае дълго и ти трябва да направиш своя избор. Или ще останеш и тогава ще отведа душата ти в Убежището, или ще се опиташ да се върнеш в света на живите.
— Значи не съм мъртъв?
— Още не си.
— Как да се върна?
Руатан вдигна ръка покрай отвесната стена от стъкло.
— Трябва да се покатериш, Бейн. Чак до върха. Ще е непоносимо трудно. Ще е мъчително. Острото стъкло ще разкъсва плътта ти. Повечето хора не биха могли да издържат. Но ти няма да се провалиш. Твоята смелост и твоят дух на боец ще те пренесат през страданието. Вярваш ли ми?
— Вярвам ти.
— Време е, момчето ми.
Руатан го дръпна да стане и го прегърна силно. Когато го пусна, Бейн едва овладя вълнението си. Само майка му го бе прегръщала. Взря се в очите на Руатан.
— Радвам се на тази среща.
— И аз. А сега се изкачи обратно към светлината и живота.
Бейн остави меча на земята, вдигна ръка да се хване и започна да се катери. Отначало беше лесно, но щом кракът му се хлъзна, остър стъклен ръб сряза ботуша и кожата на стъпалото. От болката едва не се пусна. Изскърца със зъби и се издърпа още малко нагоре. Първите драскотини бяха плитки, но всеки път му се струваше, че са посипани със сол. Скоро ризата и панталонът му бяха разръфани, ботушите се разпадаха. Раните по гърдите и корема му ставаха по-дълбоки, оставяше след себе си кървава следа по отвесната канара. Погледна надолу. Руатан вече го нямаше, не се виждаше и пламъкът от меча му. Огромно гъмжило твари се бе струпало в подножието, но нито една не понечи да го последва.
Болката вече замъгляваше мислите му, изместваше всичко друго от главата му. Взря се нагоре, но не различаваше върха. Ръцете му бяха насечени, виждаше сухожилия и мускули, белееха кости. Всяка опора за ръка или крак само правеше страданията по-непоносими, в съзнанието му ехтяха писъци да се пусне, да падне, за да спре това изтезание. Той стисна очи; чувстваше как духът му отпада.
— Смелост, внуче! — разнесе се гласът на Руатан.
Бейн продължи нагоре.
Сега нямаше никаква плът по пръстите на ръцете му, само кости и сухожилия. Кожата висеше на парцали от предмишниците му, от корема и бедрата, усещаше тялото си като подпалено. Спря отново с изцедени сили. От това катерене щеше да се разпадне на парченца. Нищо нямаше да остане от него.