— Чувствам се слаб като новородено конче.
— Силите ти ще се връщат с всеки ден — насърчи го капитанът.
Бейн се усмихна.
— Благодаря ти за добротата. Знаеш ли какво се е случило с моя приятел?
— Приятел ли?
— Бях отседнал тук с Бануин. И той е риганте. Пътувахме заедно към Каменград.
— Не съм го виждал. Ще разпитам за него.
— Ще ми кажеш ли какво е „гладиатор“?
— Мъж, който се бие за забавление на тълпите по трибуните. Някои са бивши войници, други са престъпници. Тренират всеки ден, за да усъвършенстват уменията си. Могат да натрупат голямо богатство… стига да оцелеят достатъчно дълго. Повечето не оцеляват.
— Значи Волтан е станал толкова опасен заради тези тренировки?
— Според мен е бил страшен противник и преди това. Но с всекидневните занимания е придобил още по-гибелни умения.
— Как се става гладиатор? — попита Бейн.
Студен вятър брулеше арената и размяташе снежинки над пясъка. Персис Албитан надигна внушителното си туловище от креслото в ложата на собственика в най-високата част на трибуните и се загледа към твърде мижавата тълпа при изходите. По-малко от четиристотин души бяха платили за днешното зрелище, а щеше да има само още две представления и това означаваше, че циркът „Орисес“ ще завърши на загуба втора поредна година.
Персис не беше в добро настроение. Дълговете се трупаха и смаляващото му се богатство едва щеше да стигне за изплащането им. Когато и последните зрители се изнизаха навън, дебелакът тръгна по централния проход към малката канцелария, отключи и погледна само за миг огромната купчина неплатени сметки на бюрото. Затвори вратата и продължи по коридора към втора, по-голяма стая, където се бяха побрали четири дивана, шест големи кресла, тапицирани с кожа, и дъбов шкаф. Бездарно нарисувани фрески украсяваха стените — сцени с конни надбягвания, борби и гладиаторски двубои. Персис мразеше тази мацаница. И днес за кой ли път си каза, че художникът сигурно е бил пиян. Конете изглеждаха като прасета на кокили. Въздъхна. Огнището не беше разпалено, а вятърът блъскаше капака на прозореца с изглед на запад и по перваза се трупаше сняг. Персис застана пред прозореца. Под него в залива на Гориаса три рибарски лодки излизаха в желязносивото море. „По-добре те да са там, а не аз.“ В далечината успяваше да зърне белите канари на земите отвъд морето. Двама от чичовците му бяха загинали там под командването на Валанус. Третият беше оцелял, но вече не беше същият мъж. Гледаше измъчено и уплашено.
Персис се опита да затвори прозореца, но кукичката се оказа счупена и вятърът пак напъна капака. Няколко стари дървени жетона за залози се бяха разпилели по пода. Персис се наведе, взе един и заклини с него капака, после отиде при некадърно направения шкаф отсреща. Вътре имаше четири канички. Разтръска ги една по една. Три бяха празни, но в четвъртата имаше малко уисге. Той го наля в медна чаша. Питието го посгря. Той се намести в едно кресло, изпъна крака и опита да се отпусне.
— Честит рожден ден — промърмори сам на себе си и вдигна чашата за наздравица.
Изпсува, после се засмя. Открай време вярваше, че на двайсет и пет ще бъде дебел богаташ, който си живее щастливо във вила на някой склон в Тургония, може би дори с изглед към залив. И мечтите му сигурно щяха да се сбъднат, ако не се бе захванал с тази бездънна яма за пари. На осемнайсет години вложи десетте жълтици, които получи от баща си, в пратка коприна от изток. Така удвои парите си и купи пет дяла в търговски кораб. На двайсет вече имаше три собствени кораба, два склада и шивашка работилница в Каменград. Две години по-късно успя да отдели достатъчно пари, за да си купи малко лозе в Тургония.
Забогатяваше все повече и от лихварство. Но само до деня, когато срещна стария Градин, собственика на цирк „Орисес“ в Гориаса. Даде му заем, Градин не можа да го върне и Персис стана съсобственик на стадиона и цирка. Градин умря от мозъчен кръвоизлив година по-късно. Персис беше единственият му наследник. Ухили се невесело. Сега беше собственик на пропадащ цирк с планина от дългове, в който само двама от служителите струваха нещо — дребничкият роб Норуин и застаряващият гладиатор Бяс.
„Да бях затворил тази проклетия…“
Но вместо да го направи бе потеглил самонадеяно от Каменград към пристанището Гориаса в земите, населени предимно с хора от народа келтой. Вярваше, че може да превърне цирк „Орисес“ в златната мина, на която Градин се надяваше до края на живота си, и дори да съперничи на могъщия цирк „Палантес“.
Почти от самото начало си знаеше, че тези планове са обречени на провал, но продължаваше да налива пари, да добавя нови представления, да плаща за ремонта на скърцащата дървения в стадиона. И продаваше едно по едно другите си търговски начинания, за да поддържа цирка. Но първо се прости с лозето и чак тогава със складовете, а после и с корабите.