— Досега ми служеше добре — възрази Бейн.
— Защо не, като си се бил с други диваци без броня. Удари с него три пъти по някой от моите нагръдници и това… нещо или ще се затъпи, или ще се счупи. Е, какво търсиш?
Окторус изслуша търпеливо обясненията на Бейн. После отиде при западната стена на стаята и го повика с жест. Няколко минути сочеше нагръдници и шлемове и наблягаше на предимствата и недостатъците им.
— Този ще издържи и удар с копие от нападащ конник, но е прекалено тежък за арената. Ще те направи твърде бавен. Този пък е достатъчно лек да го носи ездач, но няма да изтрае дълго ударите на боец, който знае какво прави. Хайде да премериш няколко и да провериш как ти стоят.
За около час Бейн си избра полиран железен шлем, железен нагръдник с релефни очертания на гръдни и коремни мускули, два бронзови набедреника и меч от стомана.
— Това ще ти струва двайсет и пет жълтици — пресметна Окторус.
— Не знаех, че трябва да купя и цялата ковачница — промърмори Бейн, докато развързваше кесията и изсипваше монетите в шепата си.
— Още не е късно да размислиш — не се трогна ковачът.
Бейн се усмихна и отброи жълтиците.
— Харесвам твоята стока, цената не е висока.
— Персис ще ти върне осем жълтици — каза старецът. — Чувал съм, че харчи толкова за броните на своите хора. Ще изпратя човек да ти донесе всичко. А сега да полеем сделката.
Окторус го заведе в къщата отзад и двамата седнаха до разпалено огнище с по чаша уисге.
— Ти ще участваш ли в тази щуротия с двубоите до смърт? — попита ковачът.
— Не. Бяс каза, че не съм готов.
Окторус тръсна глава.
— Никой никога не е готов. Бих се до смърт дванайсет пъти. Устата пресъхва, пикочният мехур ще се пръсне. Когато отворят портата и излезеш на арената, изобщо не се чувстваш готов.
— Но ти си оцелял — напомни Бейн.
— Оцелях, да. На косъм. Мръсникът ме намушка в белия дроб… тъкмо когато му разсякох гърлото. Биваше си ме, но не бях велик боец. А след тази рана вече не ме биваше за нищо. Задъхвах се. Дробът ми не оздравя напълно. — Старецът опразни чашата и си сипа още уисге. — Но Бяс беше от великите. Направо страшен. Не съм виждал по-съсредоточен в боя от него. В началото тълпите не го харесаха. Защото беше прекалено бърз. Излиза, поздравява зрителите, чака сигнала на фанфарите и напада. — Окторус щракна с пръсти. — И докато се опомниш, противникът му лежи мъртъв, а той вече върви към портата, за да излезе от арената. Лишаваше ги от забавление, разбираш ли? То се знае, по едно време хората започнаха да се обзалагат колко бързо ще победи Бяс. Някой отбиваше бавен ритъм с тъпан още след фанфарите и когато трупът на окаяника, излязъл срещу Бяс, паднеше на арената, друг извикваше броя на ударите. Този път обаче не ми се вярва някой да бие тъпана. — Ковачът поклати глава. — Бяс е глупак, щом пак се захваща с това. Не можеш да върнеш годините. Те си отминават и крадат по малко от тебе. Известно ли е вече кой ще се бие с него?
— Не.
— Трябва да е Воркас.
— Воркас ли?
— Взеха го в цирк „Палантес“ през този сезон. Ветеран от армията, воювал е пет години на изток. Първият му двубой до смърт беше през пролетта. Излязъл срещу свестен гладиатор от Списъците. Убил го бързо. Оттогава е участвал в шест… може би седем двубоя до смърт. Само че му е нужна прочута жертва, за да може да привлича зрителите.
— Защо си уверен, че ще изберат него?
— Той ми поръча нов гладиус. Не поиска да му го изпратя, щял да си го вземе лично. Не ми се вярва Воркас да се домъкне тук чак от Каменград само за да зяпа от трибуните.
— Бяс знае ли това?
— Може да е остарял, но умът му още е остър. Сигурно се е досетил.
Когато Бейн потегли от селището, снегът пак се сипеше като бяла пелена. Ставаше много студено. Той се уви плътно с наметалото, но докато стигне до последното възвишение преди стопанството, лицето и ръцете му посиняха. Загледа се надолу и зърна голяма черна точка да се движи по отсрещния склон. Бяс тичаше по привичните пътеки. Бейн се спусна предпазливо към къщата и заведе сивия кон в конюшнята. Свали седлото, разтърка коня добре и му даде сено. Чак тогава се прибра в къщата.
Кара седеше на перваза в голямата стая и гледаше към заснежените хълмове. Явно чакаше Бяс. Обърна се, когато Бейн влезе.
— Ти трябваше да се биеш, а не дядо ми — изфуча момичето.
— Той не ми позволи, Кара. Пък и ако беше отказал, никой нямаше да се бие.
— Знам. Онези от цирк „Палантес“ искат той да умре, за да спечелят повече пари. Мразя ги!