— Той е много силен и корав — напомни Бейн, докато окачаше наметалото си до вратата. — Може би се тревожиш повече, отколкото е нужно.
И в собствените му уши тези думи прозвучаха като слабичка утеха, но не можа да измисли нищо друго.
— Дядо е стар. Ужасно стар! Не бива да постъпват така с него.
И се разплака. Бейн се чувстваше все по-неловко. Накрая каза:
— Той е мъж и сам решава какво да прави.
— Той е велик мъж — отвърна Кара, избърса си очите и пак погледна към хълмовете. — Връща се. Ще му сваря билкова отвара. Винаги пие след упражненията.
Надигна се пъргаво и излезе. Бейн отиде до прозореца. Гледаше как Бяс дотича в двора, забави крачка и започна да се разкършва. Смъкна ризата и панталона, овъргаля се в снега, накрая се изправи и изпъна ръце нагоре. Забеляза Бейн, кимна му, обу панталона и влезе в къщата. Кара му донесе пълна чаша и той седна с нея на едно широко кресло до огнището. Момичето седна на страничната облегалка и отпусна глава на рамото му.
— Този ден не беше ли за отдих? — попита Бейн.
— Само за тебе, момко. Аз си почивах цяла седмица, докато те дундурках. Време беше да потичам здравата, за да си прочистя главата. Видя ли се с Окторус?
— Да. Прибра почти всичките ми пари.
— Няма да съжаляваш. Той прави най-добрата броня. — Бяс погледна момичето. — Принцесо, ще ми донесеш ли нещо за ядене?
Тя се усмихна щастливо и отиде в кухнята. Бяс допи отварата и стана.
— Ковачът каза, че ще се биеш с някой си Воркас — добави Бейн.
— Не съм изненадан. Говори се, че „Палантес“ го подготвят за Първенството догодина.
Старият гладиатор свали червената кърпа, бутна капаците на прозореца, взе малко сняг и разтърка с него бръснатата си глава.
— Има ли как да ти помогна? — попита Бейн.
— За какво говориш?
— Нали каза, че се размекваш покрай мен. Не е ли по-добре да тренирам сам?
Бяс помълча и се усмихна.
— Не се безпокой, момче. Това не те засяга. А и не го казах съвсем сериозно. Напредваш бързо. Видях те да говориш с Кара, когато се връщах. Тя май беше тъжна.
— Много е натъжена… и уплашена.
— Ще поговоря с нея.
Бяс пак се отпусна на креслото. Бейн си каза, че изглежда твърде уморен. Вторачи се в остарелия боец, разглеждаше многото белези по ръцете и голото му до кръста тяло.
— Не мога да се сетя как би успял да я успокоиш — изтърси внезапно. — Сам знаеш, че не бива да се биеш. Това е лудост.
— Целият свят е луд, Бейн — отвърна Бяс печално. — И винаги е бил. Но аз не мога да променя света. Стопанството е почти разорено, а моят дял в цирк „Орисес“ не струва нищо. Останало ми е единствено името. С парите от двубоя Кара ще може да живее, без да ѝ липсва нищо… поне докато се омъжи. Избрах Горен за неин настойник, той ще се грижи за нея както трябва.
— Говориш като човек, който очаква да умре.
— Или ще умра, или няма да умра… но Кара ще има с какво да се прехранва.
6.
Персис Албитан винаги се бе притеснявал от Алените жреци. Не защото трябваше да се страхува от нещо, побърза да си внуши той. Но те сякаш имаха дарбата да плашат. Погледна жреца и се сепна, защото онзи също го гледаше. И той като другите си събратя имаше бръсната глава и раздвоена брада, боядисана в кървавочервено. Носеше дълга до глезените бледозлатиста роба без никакви накити освен продълговат медальон от сивкав камък в железен обков.
— Не искате ли все пак да седнете? — попита Персис. — Те може да се забавят.
— И така ми е удобно, Персис Албитан.
Персис изтръпна, щом чу името си от неговата уста.
— Е… — усмихна се насила. — За пръв път ли идвате в Гориаса?
— Не. Дойдох през пролетта, за да заловим двама предатели.
— Да, разбира се. Сега си спомних. И как е в Каменград?
— В какъв смисъл?
Персис усети струйка пот да се стича по гърба му.
— Мина много време… почти две години, откакто бях за последен път във Великия град. Питах се…
„Какво съм се питал?!“ Всеки миг щеше да се поддаде на паниката. „Колко ли невинни сте измъкнали от леглата им посред нощ, за да ги изгорите на кладата? До какви нови низости на ужаса и жестокостта сте паднали?“
— Питал си се за… — подкани го жрецът.
— Толкова ми липсва градът — опомни се Персис, — с театрите и гостилниците, с увеселенията и сбирките на достойни хора. Времето си минава и неволно се питам дали всичко е както съм го запазил в съкровищницата на паметта си. Винаги очаквам с радост новини от Каменград. Те уталожват тъгата ми да живея на огромно разстояние от родния си дом.
— Градът си остава прекрасен — изрече жрецът, — но туморът на ереста е навсякъде. Трябва да бъде намерен и изрязан.