— Само от доброжелатели ли? — намуси се Норуин. — Ако Бяс умре, край на цирк „Орисес“. Персис, какво те е прихванало? Ти си схватлив и хитър човек. Успехите ти в търговията бяха изумителни. Защо не можеш да проумееш, че цирк „Орисес“ е обречен?
— Проумял съм го — призна Персис. — Но не мога да се спра. Обичам цирка, ръкопляскащите зрители и удоволствието в очите им, когато гледат конните акробати и двубоите. Това ме вълнува по-силно от всякакви печалби. Мечтая си да видя стадиона препълнен и всички да викат от възторг.
Норуин потърка с два пръста дългия си нос.
— Да, да, чудесна мечта. Но хайде да огледаме грозната истина от всички страни. Гориаса е завоюван град на народа келтой. Повечето жители са от племето гат и циркът не е много интересен за тях. Нашите сънародници тук са по-малко от три хиляди. Просто не стигат, за да напълнят трибуните. И като спомена за конни акробати… Успя ли вече да забравиш, че „Палантес“ ни ги отмъкнаха?
Персис се бе улисал в мислите си.
— Ами да! — ахна ненадейно.
— За конните акробати ли си спомни?
— Не. Знам как да запълним стадиона. Трябва да уреждаме представления за хората от гат. Да измислим нещо, което те ще поискат да гледат.
— Веднага се сещам за сношенията с овце — предложи Норуин.
— По-сериозно, приятелю — укори го Персис. — Келтоите не са варвари, както ги очерняме. Те обработват метали великолепно, а културата им е по-стара от нашата.
— Не оспорвам това. Помисли за друго — те са войнствен народ, но дори когато тук често имаше двубои до смърт, малцина от тях идваха да гледат.
— Знам. Не искаха да плащат, за да гледат мъже от Каменград, които се бият помежду си. Но дали няма да платят, за да видят как един от тях се бие до смърт с някой от Каменград?
Норуин помълча замислено, после каза:
— Ето нещо, за което си струва да поумуваме…
Магистратът Хулиус Марани скучаеше. Не че някой в съдебната зала би могъл да забележи, защото острият му поглед под тежките клепачи сякаш не пропускаше нищо и пълното му лице беше много сериозно, докато слушаше с привидно внимание всяка дреболия в показанията. Очите му само нарядко се стрелкаха към изящния пясъчен часовник и стичащата се в долната половина струйка.
Седеше и се преструваше на съсредоточен в делото — млад фермер от племето гат твърдеше, че гражданин на Каменград му е отнел земите с измама. Доводите му звучаха убедително, но ответникът вече бе платил внушителен подкуп на Хулиус и делото беше предрешено. Този младок от племената беше слабоумен. Хулиус го покани преди няколко дни в дома си, даде му шанс да предложи по-голям подкуп, но селянинът също като останалите варвари изобщо не успяваше да вникне как цивилизованите хора решават споровете помежду си. Само дърдореше за правосъдие и непочтени похвати в търговията… както правеше и сега.
Хулиус изчака младежа да завърши изложението си, както изискваха добрите обноски, и отсъди в полза на ответника. Варваринът закрещя оскърбления към него. Хулиус заповяда на съдебните пристави да го изведат и му наложи наказание двайсет удара с камшик за наглостта му.
След краткото вълнение скуката пак го налегна като тежко покривало.
Хулиус Марани можеше да бъде богат и само от поста си на Пръв магистрат в Гориаса — полагаше му се една пета от всички наложени глоби. Поръча товар от прекрасен мрамор, добит в Тургония, за да си построи подходящ дом южно от пристанището. Имаше вярна съпруга и красива любовница от местното племе, навсякъде го посрещаха почтително. А не като във времената, когато беше писар в корабна кантора и получаваше по четвърт сребърник на ден. Бе тънал в мизерия две години, докато намери пътя към високия пост и своя дял от славата.
При плаване в бурно море солената вода повреждаше някои денкове с платове и те не можеха да бъдат продадени. Захвърляха ги нехайно край складовете. Веднъж Хулиус реши да разреже такъв денк със зелена коприна от източните земи и откри, че са пострадали само външните топове плат. В средата на денка четири от двайсет и петте топа коприна се оказаха непокътнати. Продаде ги и така се сдоби с първите печалби. Месеци наред отделяше настрана десеторно повече пари, отколкото беше надницата му, създаде и ценни връзки с някои занаятчии. Една вечер капитан на кораб го завари да оглежда повредените денкове, повика го настрана и му предложи общо начинание. Всички търговци се примиряваха със загубите при превоза по море, стига да оставаха малки. Срещу достатъчен дял от печалбите капитанът беше готов да отделя настрана денкове без никакви повреди, а Хулиус можеше да ги отписва.