— Какво правиш тук с това животно? — попита тя момчето, като внимаваше да говори тихо.
— Отидох в гората и го видях — обясни Бейн. — Подмина ме и се блъсна в дърво. После пък се спъна в заешка дупка. Ворна, има му нещо на очите.
— Как го доведе тук?
— Бавно — призна момчето. — Виж!
Той се отдръпна от язовеца, приклекна и зацъка с език. Младото животно повъртя глава насам-натам и се насочи към звуците. Щом стигна до Бейн, момчето го погали по главата.
— Ей така се мъкнахме. Накарах го да ме следва, но той все се отплесваше нанякъде. Минаха много часове. Можеш ли да го изцелиш?
— Бейн, никоя билка не лекува слепота.
— Но ти не можеш ли да го изцелиш?
— Защо мислиш, че мога? — попита Ворна предпазливо.
— Аз умея да пазя тайни — увери я момчето. — Можеш да ми се довериш.
Тя се взря в очите на детето. Накрая се усмихна.
— Мисля, че ще успея да му помогна.
Коленичи до язовеца, докосна с длани главата му и остави духа си да се понесе с потока на кръвта в тялото. Животинчето се унесе в дълбок сън. Беше твърде недохранено, мъчеха го бълхи и червеи. Но най-лошото се криеше в мозъка. Тумор напираше под черепа и причиняваше слепотата. Ворна отвори очи и погледна момчето.
— В килера има парче шунка. Сложи го в паница и я донеси тук. И се постарай да не събудиш Бануин!
Бейн изтича на пръсти в къщата и се върна с месото. Едната ѝ ръка остана върху главата на язовеца, пръстите на другата хванаха парчето шунка. Тя проникна мислено в тумора, усети пулсиращия живот в него, нуждата да расте. С неизчерпаемо търпение Ворна съсредоточи волята си и започна да издърпва зловредните клетки в своето тяло, прехвърляше ги в своята кръв, принуждаваше ги да се разпаднат, да се променят от плът в енергия. Студената шунка под ръката ѝ зашава, по пръстите ѝ плъзнаха личинки. Капки пот избиха по челото на Ворна, стичаха се на струйки по бузите ѝ. Но тя не се разсейваше. Щом провери дали е премахнала и последните следи от тумора, се отпусна и отвори очи. Бейн зяпаше втрещен гниещата, гърчеща се буца, в която се бе превърнала шунката.
— Тези личинки в язовеца ли бяха? — попита момчето.
— Може и така да се каже. Отнеси тази гадост настрана и я зарови в земята. После ще събудим животинчето и ще го нахраним.
— Ворна, на никого няма да кажа. Ще опазя твоята тайна. Обещавам ти.
— Откога знаеш?
— Миналата година те видях как разпали огнището, като щракна с пръсти. Минавах край прозореца. Пред никого не съм продумвал за това.
— И защо мълча?
— Защото тайната си е твоя — отвърна Бейн. — Помислих, че не искаш други хора да научат.
— Прав си. Хайде, иди да заровиш месото.
Ворна се усмихна отново на сцената, размърда пръсти и кръгът изчезна. Тя се изправи и видя ездач, който слизаше откъм източната гора на петнист сив кон.
— Безразсъдно момче… — прошепна вещицата.
Въпреки това, докато гледаше младия беглец да минава по моста и да прекосява ливадата, настроението ѝ се подобри. Той спря пред къщата и скочи на земята засмян, златистата му коса блестеше на слънцето.
— Дано имаш нещо за ядене — подхвърли младежът. — Изкушавах се да спра някъде и да изям коня.
— Глупаво хлапе! — сгълча го Ворна. — Точно тук ли реши да дойдеш? Нима искаш потерята да те намери?
— Тревожиш се излишно. Те са далеч, ще се върнат чак когато притъмнее.
Бейн ѝ се ухили и вкара сивия кон в конюшнята. Ворна въздъхна, поклати глава и влезе в къщата. Отряза голямо парче пай с месо, сложи го в чиния и я постави на масата. Бейн влезе, затвори вратата и седна. Ворна му наля вода и се настани до огнището, докато той се нахрани.
В стаята беше хладно. Тя прошепна Слово на силата и по сухите дърва в огнището заподскачаха пламъци.
— Никога не ми омръзва да гледам как правиш това — сподели Бейн, стана и се премести на старото кресло с конска кожа срещу нейното.
Ворна му се усмихна. Той имаше очите на баща си и красотата на майка си.
— Какво си намислил да правиш?
Бейн сви рамене.
— Нищо не съм намислил. Но вече си имам кесия злато. Подарък от моя любящ баща. Ах, как ме трогва добротата му…
— Към мен винаги е бил добър — отвърна тя, — но нека не се впускаме в спорове. Твърде привързана съм към тебе, за да те ядосвам.
— Ворна, не мога да ти се сърдя — каза Бейн. — Ти винаги си била моята най-добра приятелка след майка ми. Виждам, че Бануин вече е заминал. Как мислиш, ще се върне ли?
— Зависи дали ще намери онова, което търси. — Гласът ѝ натежа от печал. Взря се в странните разноцветни очи на младежа. — Зависи и дали ще оцелее, за да го намери.