Всичко се подреди чудесно.
Само след година Хулиус направи първата вноска за собствена земя и започнаха да му строят къща. Жена му Дарния преливаше от блаженство, че забогатяват толкова бързо. Но собствениците на корабната кантора не споделяха радостта ѝ. Заедно с десет войници от стражата завариха Хулиус да наглежда товаренето на каруца с десет съвсем невредими денка.
Заловиха и капитана и след четири дни го обесиха. Хулиус обаче бе използвал част от печалбите си, за да подпомогне кариерата на един братовчед на съпругата си и братовчедът се издигна сред подчинените на Джасарай. Затова собствениците на кантората получиха спазарено обезщетение, а на Хулиус бе предложен постът на Пръв магистрат в Гориаса. Отново беше близо до истинското богатство, макар че изпращаше внушителна част от доходите си на влиятелния роднина на Дарния.
Въпреки че ставаше все по-заможен и животът му беше лек, Хулиус се отегчаваше от Гориаса и безкрайната върволица незначителни дела, които разглеждаше: нарушени договори, семейни разногласия, спорове за наследени земи и граници на парцели. Жадуваше за разкошните заведения и домове на насладата в центъра на Каменград, за приказно умелите проститутки, за музикантите и превъзходните гозби, чиито рецепти бяха събрани от десетки различни култури.
Погледна списъка пред себе си. Още едно дело и после можеше да се отбие при любовницата си.
В построената наскоро зала на съда влязоха трима мъже, поклониха се пред подиума, на който седеше Хулиус в бяла съдийска тога, и заеха мястото си вдясно от двата аналоя, украсени с дърворезба. Хулиус позна гладиатора Бяс и собственика на цирк Персис Албитан. Между тях стоеше някакъв младеж от племето гат — строен здравеняк със златиста коса и разноцветни очи. Задната врата на залата се отвори и влезе един от Алените жреци. Не се поклони, а веднага застана вляво от аналоите. Хулиус забеляза изненаданото изражение на Персис Албитан и усети безпокойство като малка тежка топка в стомаха си.
Магистратът прочете на глас документа на масата:
— „Регистрация на Бейн от племената за участие в двубои от името на цирк «Орисес».“ — Вдигна глава и попита: — Кой е покровителят на този човек?
— Аз — отговори Персис.
— А кой ще застане до него, за да бъде гарант на неговата почтеност?
— Аз — сериозно изрече Бяс.
Хулиус впи поглед в младежа.
— А ти, Бейн, заклеваш ли се да поддържаш възвишените традиции на храбростта и…
— Аз възразявам срещу гледането на това дело — прекъсна го жрецът.
По слепоочията на Хулиус изби пот.
— На какво основание, почитаеми?
— Позовавам се на закона. На хората от племето гат е забранено да носят оръжие по каквато и да било причина с изключение на съгледвачите, които служат в армията на Каменград.
— Да, несъмнено — потвърди Хулиус и си отдъхна, че може да се отърве толкова лесно. Изобщо нямаше желание да си навлича неприязънта на жрец. — В такъв случай…
— Бейн не е от племето гат — заяви Персис Албитан. — Той е риганте и ми беше препоръчан от Оранус, капитан на стражата в Ация. Законите за гат не се отнасят за Бейн, който е от риганте.
На Хулиус леко му призля и той погледна неуверено Аления жрец, който каза:
— Въпреки това този мъж е варварин и би трябвало да е под достойнството на всеки почтен гражданин да го наема като гладиатор.
— Може да се твърди — отвърна Персис, — че самото занятие на гладиаторите е под достойнството на когото и да било, обаче е разрешено от закона. Затова при цялото си уважение моля възражението да бъде отхвърлено. В законите няма забрана чужденец да бъде нает на работа от гражданин на Каменград при изгода и за двете страни. И в миналото мнозина гладиатори са принадлежали към други земи и народи, и днес е така.
Хулиус охотно би отсъдил срещу Персис Албитан, но всички негови решения трябваше да бъдат записани и изпратени в Каменград. А този случай не зависеше от преценката му на магистрат, която можеше да бъде купена на определена цена. Законът беше недвусмислен. Мълчеше, а умът му се напрягаше трескаво в търсене на някаква уловка, за да угоди на жреца. Нямаше обаче тънкости и неясноти, от които да се възползва. Делото беше съвсем просто.
Взря се в затлъстялото лице на собственика на цирка. Може би положението не беше чак толкова безизходно.
— Бих очаквал един верен гражданин на Каменград да се съобрази с мнението на достопочтения орден на Алените жреци — подхвана магистратът с привидна невъзмутимост. — Прав сте, като изтъквате, че за риганте не важат законите на Каменград, но и това племе принадлежи към народа келтой и ми се струва, че почитаемият жрец е загрижен да спазим именно духа на закона.