Не се съмняваше, че Персис ще схване намека. Никой не искаше Храмът да насочи враждебното си внимание към него. Дебелакът също се беше препотил, но каза:
— При цялото си уважение към съда твърдя, че не съществува „дух на закона“. Законите на Каменград са написани от умни и проницателни хора… сред които са и старшите жреци на Аления храм. Ако сте убеден, че законът е съставен немарливо, би трябвало веднага да изпратите доклад до Съвета. Но тъй като вече установихме, че моето искане днес не нарушава закона, аз отново настоявам Бейн да бъде вписан като гладиатор.
В този миг Хулиус проумя какво щастие е скуката. Тя означаваше нищо да не го заплашва, да не го забъркват в опасности.
— Съгласен съм — промълви унило. — Да пристъпим към полагането на клетва.
Аленият жрец не каза нищо, само се врътна и излезе от залата.
Хулиус Марани изслуша клетвата, подписа документа, удари печата на Правосъдието и стана.
В този съсипан ден вече нямаше желание да отиде при любовницата си.
Докато вървеше по новия пясък към средата на арената, Персис си мислеше, че стадион „Орисес“ никога не е изглеждал по-добре. Вече две седмици — въпреки недоволството на Норуин от тези разходи — дърводелци и бояджии се трудеха, за да възстановят по-овехтелите части от трибуните. Стадионът бе построен надве-натри преди единайсет години предимно от греди върху каменни колони. Първият му собственик Градин бе имал безгранични амбиции и твърде ограничен капитал, затова не бе могъл да си позволи обичайните украси и удобства — статуи, ложа за благородниците с фрески по стените, трапезарии и тоалетни за публиката. Стадион „Орисес“ можеше да изпълнява предназначението си. Нищо повече. Арената с диаметър двеста стъпки беше обградена от висока осем стъпки стена, над която се издигаха стъпаловидно двайсет редици скамейки. Много от тях бяха разкривени и напукани. Персис засенчи очите си с длан и се загледа в дърводелците, които поправяха скамейките в последния сектор. Новата дървения лъщеше от ленения безир.
Норуин прекоси пясъка и спря до него.
— Е, успя още веднъж да се пребориш за пропадането си в бедността. Довърших сметките. След като изплатихме почти всички дългове, ако плащаме половин надница на гладиаторите през зимата и ако предположим, че ще съберем към три хиляди зрители за игрите, което ще ни донесе още хиляда жълтици приходи, до първия ден на пролетта ще останем без пукната пара.
— Много време има до пролетта — щастливо каза Персис. — Виж стадиона, Норуин. Вече изглежда прекрасно.
— Като седемдесетгодишна курва с боядисана коса и току-що вапцано лице — уточни робът. — Както и да е. Колесницата пристигна. Казах на кочияша да чака. Готов ли си?
Персис отметна глава да погледне небесната синева. Денят не беше прекалено мразовит.
— Сигурно и на Полето ще се събере голяма тълпа.
— То се знае, че ще е голяма — каза Норуин. — Днес зрелището е безплатно, а ти похарчи куп пари за огнегълтачи, акробати, жонгльори и угощения. Разбира се, че ще се съберат много хора. Но те щяха да дойдат и без ти да се охарчиш. Онези от „Палантес“ са довели слон.
— Слон ли? Е, те не са принудени да пестят. Представяш ли си колко зрители бихме могли да привлечем, ако имахме слон?
Норуин поклати глава, но накрая се усмихна.
— Ти си добър и мил човек, Персис, обичам те като роден брат. Само че ти липсва предвидливост. Колко пъти трябва човек да види слон, преди да му омръзне? Да, ако имахме едно от тези животни, тълпата щеше да се скупчи на стадиона. Веднъж. А ние щяхме да се охарчваме всеки ден, за да го храним. Ами парите за дресьорите и пазачите му, за специалното помещение? Накрая събирачите на дългове щяха да ни дебнат като прегладнели вълци и аз щях да настоявам да продадем слона. Ти пък щеше да откажеш, защото животното ти е станало симпатично.
— Вярно — съгласи се Персис безгрижно. — Но само си представи… Слон!
— Хайде да се качим в колесницата, преди да намеря някоя тояга и да ти строша главата.
Персис прихна и двамата тръгнаха към западната Гладиаторска порта, минаха през тъмната Оръжейница и Лазарета, качиха се по стълбата и пак излязоха на светло.
„Колесницата“ се оказа преправена каруца, теглена от два неугледни коня. Персис опря крак на стъпалото и се намести на задната седалка.
— Трябваше да си взема и възглавница — оплака се той, когато Норуин седна до него. — Не ти ли заръчах да наемеш онази колесница с позлатения бронз от гарнизона?