Изнизаха се две години, откакто бе напуснал земите на риганте, а паркът на Фесус си оставаше за него средище на хармонията. Никога не му омръзваше, дори през зимата, когато езерото замръзваше и сняг покриваше земята. Обличаше топли дрехи и пак идваше да мечтае на тази пейка.
Само че… Признаваше си, че нещо му липсва. Разбираше, че почти винаги е доволен от живота си, но не и щастлив. И тук не бе намерил приятели също както сред риганте. Имаше хора, към които се отнасяше със симпатия, като стария Сенкра, неговия наставник по история, и Пазителя на текстовете Меникас. Знаеше имената на мнозина други студенти, поздравяваха се усмихнати при среща. Но никога не го канеха на своите сбирки и забавления, не опитваха да се сближат с него. С времето Бануин проумя, че Бейн може и да е бил прав. Да, беше си саможив, а хората долавяха това и страняха от него. Знаеше си обаче, че това не е единствената причина да не намира щастие в дните си тук. Но нямаше никакво желание да задълбава в истинската причина.
Иначе двете години в този град бяха добри за него. С препоръките от Апий го приеха веднага в университета, а пълководецът Барус се погрижи да одобрят молбата му за гражданство. След време неговият наставник Сенкра му предложи да преписва текстове. Заплащането не беше особено щедро, но с тези пари Бануин плащаше за квартирата си близо до университета. Помагаше му и липсата на ламтеж по разкоша, дори не се отбиваше често в гостилници, театри и стадиони. Задоволяваше се да учи, да преписва древни текстове и да броди прехласнат по широките булеварди, да се любува на великанските здания, на величествените статуи и на прекрасните паркове.
Заседяваше се в раздела за древни ръкописи на Голямата библиотека и още не можеше да се начуди, че твърде често там нямаше никой друг. В този раздел се съхраняваха историята и философията на много прастари народи. Но учените на Каменград почти не отделяха време да ги проучват. Бануин бе открил звездна карта на толкова крехък от старост папирус, че малко оставаше да се пропука, докато го вземаше предпазливо. Копира картата с неизчерпаемо усърдие и повече не я извади от нишата ѝ. Имаше и други карти на далечни страни, пергаменти, запълнени с текстове на езици, които никой вече не говореше. Бануин размишляваше над тях, напрягаше ума си да разгадае знаците. Какви ли знания криеха? Веднъж занесе такъв пергамент на Сенкра и наставникът му се разсмя.
— Вероятно е някаква история за владеещи магия герои. Не е важно.
— Но как да сме сигурни в това, господине?
— Не е трудно да стигнеш до този извод, момчето ми. Знаем, че Каменград е най-великият в историята, а нашата култура е най-възвишената. Затова няма да открием нищо съществено в древните ръкописи. Нашите философи отдавна са надминали всичко, до което са стигнали древните мислители.
За Бануин тези думи не бяха убедителни, но той предпочете да не спори със стареца, който беше благ и добродушен наставник. Не понасяше обаче несъгласните с него.
В този ден под върбата Бануин се сети за Кайр Друаг. Огледа се дали няма хора наоколо, легна по гръб на пейката и затвори очи. Духът му се отдели от тялото и се понесе нагоре през дървото. Това също превръщаше мястото в любимо за Бануин. Тук — и само тук — можеше да освободи духа си от клетката на плътта. Когато и тази дарба се пробуди в него, първия път той се уплаши, но скоро се увери, че стига да пожелае, духът му веднага се връща в тялото. Първата година свикваше да се пренася на все по-голямо разстояние и накрая се озова при Кайр Друаг и спря над Трите потока. Избликът на радост при вида на дървените къщи го изненада.
Този път видя нова постройка в северния край на селото — огромна, с конусовиден покрив. Проникна вътре. Оказа се зала за сборища и там пируваха стотици риганте. Брефар, брат по майка на Конавар, седеше на почетното място — кльощав русокос мъж с неспирно шарещи очи. Смееше се на някаква шега и вдигаше за наздравица златен бокал.
Бануин се пренесе в къщата на майка си. Ворна дремеше пред огнището, опряла глава на възглавница. Изглеждаше уморена.
Тъмните ѝ очи се отвориха и погледнаха право към него. Тя се протегна с прозявка и седна.
— Добре ли си, синко?
— Добре съм. Но ти като че ли си останала без сили.
— Върнах се от Старите дъбове късно снощи. Там върлува болест. Четирийсет души умряха. Мисля, че успях да премахна заразата. Не си ли се виждал с Бейн?
— Не. Той се прочува. Шестима убити на арените и още петнайсет победи в показни двубои за по-малко от две години. Името му вече е в Списъка.