— Трябва да се помириш с него. Той ти беше истински приятел.
— Той е убиец, нямаме нищо общо.
— Нима? И двамата сте риганте, родени сте в сянката на Кайр Друаг.
— Майко, аз съм гражданин на Каменград — напомни Бануин.
— И това е вярно. По свой избор стана такъв. Но по кръв принадлежиш на риганте, а името на душата ти бе произнесено сред планините и в гората с Дървото на желанията.
— Говорили сме неведнъж за това — засмя се той. — Не се оставих да ме убедиш преди, няма да се оставя и сега. Доволен съм, майко, да бъда какъвто съм.
— Още не знаеш какъв си — възрази Ворна. — И не е достатъчно само да си доволен.
— Радвам се да видя, че при тебе всичко е наред — каза Бануин.
И отвори очи в парка на Фесус. Както винаги след астралните си пътешествия се почувства освежен и странно въодушевен. Стана, мина между клоните на върбата и отиде при езерото. Виждаше пъстри рибки под повърхността. Вдигна глава и огледа кулите на Каменград, белеещи под следобедното слънце.
Каменград въплъщаваше бъдещето. Някой ден навсякъде по света щеше да има такива градове, средища на безмерна красота и възвисена култура. А войните щяха да останат само спомен в историческите ръкописи.
Чу тропот на бягащ човек, извъртя се и видя младеж, който тичаше с все сила по пътеката между дърветата. Преследваха го неколцина конници. Първият се изравни с него и го събори на земята. Ездачите скочиха от конете и започнаха да бият младия мъж с пръчки. Бануин не смееше да шавне. По черните наметала и брони позна веднага, че са от Рицарите на Каменград.
Изправиха младежа, вързаха му ръцете и го подкараха пред конете. Последният от Рицарите свърна встрани и се приближи до Бануин.
Изпълнените с насилие мисли напираха от него като прибой. Съзнанието на Бануин се обърка, гадеше му се. Опря се на дарбата си и насочи към мъжа вълна от покой и хармония.
— Познаваш ли онзи? — попита конникът.
Бануин завъртя глава.
— Господине, виждал съм го в Библиотеката, но не знам името му.
Опитваше се да направи по-силно внушението за хармония към ездача и почувства как непреклонността му се смекчава.
— А ти как се казваш?
— Бануин, господине. Аз съм студент и преписвач на текстове.
— Бануин, значи… Ти предан ли си на града, Бануин?
— Да, господине. Гордея се с това.
Мъжът обърна коня си и последва останалите. Духовната следа на жаждата за насилие остана като воня във въздуха и Бануин потръпна. Тръгна умърлушен към Библиотеката. През последната седмица двама наставници и дванайсет студенти бяха задържани и изведени от университета. Никой не бе чул нищо за тях оттогава. Бануин странеше от политиката и религията, не искаше да го въвличат в никакви спорове и разногласия. Уплаши се, когато Сенкра подхвана такъв разговор в кабинета си една вечер.
— Младежо, имал ли си някакъв досег с Дървесния култ?
— Не, господине. Нямам желание това да се случи.
— Имат интересни идеи, но повечето им доводи са убедителни само на пръв поглед, а техният пацифизъм несъмнено е отблъскващ.
— Господине, изобщо не искам да говоря за тях.
Сенкра се засмя.
— Мислиш си, че жреците могат да те докопат посред нощ, а? Твърде вероятно е… но само ако станеш поклонник на Култа. Засега обаче не е престъпление да говорим за това. Ти си от народа келтой. Вярваш в духове и подобни явления, нали? Наричате ги сиди, струва ми се.
— Вярвам, господине.
— Те добри ли са към хората, или зли?
— Могат да бъдат всякакви. — Бануин се успокои, че престанаха да обсъждат Култа. — Съществуват отделно от нас. Имат гори и други магически места. Хората ги отбягват.
— Те са духове, така ли?
— Да, господине. Но могат да се явят и в плът. Крал Конавар е получавал помощ и от Тагда, и от Горската старица.
— Тагда… аха, той пък е Горския старец. Чел съм за него. Има тяло от дървесна кора, а брадата му е от мъх. — Сенкра прихна. — А старицата… тя е Моригу, нали?
Бануин усети студен повей по кожата си.
— Господине, по-добре е да не изричаме името ѝ. Това носи лош късмет.
— Според мен има някои прилики между Дървесния култ и вярванията на келтоите. И в двата случая се говори за духа и материята и необходимостта от хармония между тях. Доколкото разбирам основата на тези представи, смята се, че тялото е несъвършен носител на духа, а на свой ред духът не може да се разгърне изцяло, докато тялото се подчинява на плътските желания, гнева или омразата. Какво е твоето мнение?
— При цялото ми уважение към вас се налага да подчертая, че не бива да говорим за това. Опасно е.