— Аз съм Марон, син на Барус — представи се младежът и протегна ръка.
— Баща ти прояви добрина към мен, когато пристигнах в града — каза Бануин. — Моля те да му предадеш най-сърдечни поздрави от мен.
Марон се усмихна.
— Той не е в града, пак замина да се сражава… но няма да забравя и ще му предам твоите поздрави, когато се върне.
Въпреки усмивката Бануин вече знаеше колко се тревожи Марон за баща си. И той, и приятелите му, които чакаха в коридора, направо насищаха въздуха наоколо с неувереност и страх.
— Не съм те виждал тук досега — каза Бануин. — Какво изучаваш?
— История, то се знае. Иначе какво да правя тук?
— Питах кой период от историята те интересува — измъкна се Бануин.
— Ранната история на града. Всички имаме изпити през пролетта. А ти? С какво се занимаваш?
— Плащат ми да преписвам най-старите пергаменти и свитъци, които се разпадат. А това си е странно, откровено казано, защото много от тях не са докосвани от години. Дори има ръкописи на езици, които вече никой не може да чете. Въпреки това ги копирам колкото може по-точно.
На Марон като че ли му олекна мъничко да чуе това обяснение.
— Е, значи може да се видим отново тук. Желая ти приятен ден.
Бануин опита да се заеме с работата си, но желанието за това бе изчезнало неусетно.
Залавянето на онзи младеж от Рицарите го бе изправило по неволя пред избора, който все отбягваше. Обичаше архитектурата на този град, неговите библиотеки и музеи, но вече не можеше да си затваря очите за ужаса, който се бе стоварил върху мнозина от жителите му. Всеки ден арестуваха поклонници на Култа и ги затваряха в тъмниците под Аления храм. Част от тях бесеха, други изгаряха на клади. Само преди седмица четирийсет мъже бяха отведени на стадиона на цирк „Палантес“, където ги вързаха на забити в земята стълбове и струпаха около тях дърва, които поляха с масло. След това ги подпалиха. Бануин научи, че от доволните крясъци на тълпата писъците на умиращите изобщо не се чували.
Досега не искаше да съзре злото в Каменград. Но то беше навсякъде.
„Трябва да се пазиш от неприятности — внушаваше си той. — Не се забърквай в спорове за религията. Все някой ден Ужасът ще свърши. Дотогава се постарай да оцелееш.“
След три дни отведоха стария Сенкра. Четирима Рицари в черно влязоха в университета, нахълтаха в аудиторията и смъкнаха Сенкра от подиума. Старецът се вбеси и им се развика да го пуснат. Един от Рицарите го халоса с юмрук по ухото и го просна на пода. Виковете на Сенкра се превърнаха в стонове.
Бануин беше сред стотината студенти, събрали се да слушат наставника. Не можеше да повярва на очите си. Винаги сядаше близо до вратата. Преди да осъзнае какво прави, стана и се изпречи пред Рицарите, които влачеха хленчещия старец към изхода.
— В какво е обвинен? — чу гласа си да ехти под купола на залата.
Рицарят се надвеси над него.
— Опитваш се да ни пречиш ли?
— В какво е обвинен? — повтори Бануин. — Сенкра е почтен гражданин и чудесен учител.
Рицарят се вторачи в очите му.
— Посочен ни е като поклонник на Дървесния култ. Ще бъде отведен в Храма за разпит.
— Това е грешка — заяви Бануин. — Сенкра винаги е говорил против всякакви култове.
— Точно така! — изхълца старецът. — Грешка!
Рицарят пристъпи към Бануин.
— Изчерпваш търпението ми, младежо. Нямам време да се разправям с тебе.
Бануин отвори уста, но юмрукът на мъжа го улучи в слепоочието и го повали. Светът се завъртя. Нечии ръце го вдигнаха да стъпи и го замъкнаха от залата в малка стая, където му помогнаха да седне на стол.
Марон донесе мокра кърпа и избърса внимателно главата му. Бануин с изненада видя по плата кръв.
— Трябва да отида в Храма — измънка той. — Това е неправилно.
— Не мърдай от стола — настоя Марон. — За тях няма значение какво е правилно.
— Той не изповядва Култа! — възкликна Бануин.
— Разбира се. Но някой го е набедил.
Влезе друг млад мъж. Носеше чаша вода и я подаде на Бануин. Той отпи. Стомахът му се свиваше, главата му туптеше.
— Аз… трябва да легна — прошепна той.
Пак му помогнаха да се изправи. Подпираше се на Марон, защото стаята сякаш се разлюля.
Почти го отнесоха в друга стая, без прозорци, и го сложиха да легне. Той изпадна в несвяст почти мигновено. Когато се опомни, на отсрещната стена имаше запален фенер. Не смееше да мръдне. Стомахът му още беше зле, но болката в главата отслабваше. Докосна слепоочието си. Напипа цицина, по която имаше засъхнала кръв.
— Как си? — попита някой.
Бануин се обърна и видя седналия до леглото Марон.