— Отведоха го…
— Да, отведоха го.
Бануин стисна клепачи.
— Защо?
— Каменград е в ноктите на Ужаса. Безсмислено е да се питаме защо са отвели още един невинен човек. В града никога не е имало повече от хиляда поклонници на Култа. А през последните три години бяха екзекутирани поне четири хиляди души — обесени, изгорени, обезглавени. На някои богати и влиятелни граждани разрешиха да изпият отрова.
Бануин не каза нищо. Пред очите му сякаш се разпръскваше мъгла. Толкова искаше да повярва в Каменград и онова, което въплъщаваше той, че сам си пречеше да види истината. Не говореше за Ужаса, дори не желаеше да мисли за него, бе сътворил в главата си образа на съвършения град, средището на знанието и културата.
— Искам да се прибера у дома…
Опита се да седне на нара.
— Къде живееш?
— Имам квартира близо до Белия площад.
— Ще ти помогна.
Марон го изведе в коридора, минаха през опустелия университет и излязоха на широката улица. Свечеряваше се. Чистият въздух ободри Бануин. Можеше да върви сам. За няколко минути стигнаха до Белия площад, където залязващото слънце сътворяваше малки небесни дъги около високите струи на фонтаните, а подранили клиенти седяха около масичките в многото гостилници. Слуги палеха фенери с цветни стъкла и ги окачаха на въжета, опънати между сградите. Откъм една маса се разнесе смях.
Бануин седна на парапета около един фонтан. Марон се настани до него.
— Каква е изгодата на императора от тези… тези убийства? — промълви Бануин.
— В началото имаше изгода, защото първо арестуваха поддръжниците на републиката. Тоест врагове на Джасарай, ако не задълбаваме в подробностите. Но сега… Не ми се вярва, че има някаква изгода. Всъщност е точно обратното. Наладемус става по-могъщ с всеки ден.
— Ако е така, защо Джасарай не прекрати всичко това?
— Не може. Повечето Пантери са изпратени да воюват на изток. В града Рицарите са повече от верните на императора войници. Ако Джасарай се опълчи на Наладемус, ще загуби. Впрочем той може да е обречен и без това. Вече е в седмото си десетилетие, няма нито съпруга, нито синове. Ще го свалят от трона преди края на годината.
— И Наладемус ще стане новият император?
— Поне според мен. Но баща ми казва, че Джасарай е лукав стар лисугер и никой не бива да го подценява.
— Баща ти знае ли, че си поклонник на Култа? — тихо попита Бануин.
— Не съм… макар че съм слушал техните проповедници. Според мен тяхната философия на любовта и хармонията е чудесна, но нямам силата на духа да се придържам към нея. Нито пък желая да прегърна враговете си и да ги превърна в свои приятели. Ще посрещам враговете си с остър меч и силна десница. Но когато слушам Забулената, малко остава да повярвам…
Двуколка без пътник тракаше по каменните плочи наблизо. Бануин викна на кочияша да спре и той дръпна юздите.
— Докъде сте?
— До Аления храм.
— Качете се, млади господине — покани го веднага кочияшът.
— Полудя ли?! — прошепна Марон и сграбчи ръката на Бануин.
— Трябва да се застъпя за Сенкра.
Марон завъртя глава.
— От баща си съм чувал, че вие, риганте, сте безумно смели хора. Сега се убеждавам, че е прав.
— Марон, аз не съм храбрец. През целия си живот съм бил страхливец. Длъжен съм обаче да направя това.
— Сигурно си много привързан към стареца.
— Не чак толкова.
— Тогава защо? — попита объркано Марон.
— Защото така е редно. Ако го изгорят на кладата, а аз си замълча, ще е все едно, че със собствената си ръка съм поднесъл факела към дървата. Разбра ли?
— Приятелю, не можеш да го спасиш.
— Не се опитвам да спася него. Спасявам себе си.
Бануин се качи на задната седалка на двуколката. Кочияшът изплющя с камшика и колелата затракаха по улицата.
Бануин се облягаше на тапицираната седалка и гледаше града. Улиците гъмжаха от хора, които избираха къде да хапнат преди представленията в многото театри. Наоколо беше пълно с колесници и двуколки, в повечето се возеха знатни особи със скъпи премени. Огромни фенери на железни стълбове осветяваха големите булеварди, в пресечките окачаха по-малки фенери на опънати между къщите въжета и тел.
Каменград сияеше като скъпоценен камък. Но младият мъж от племето риганте вече не виждаше тази красота. Седеше потънал в тягостните си мисли.
— При кой от входовете на Храма да ви оставя? — попита кочияшът.
— Не знам. Колко са?
— Главният вход е на Лъвската улица, но скоро ще го затворят. Има входове на управата, на музея и на казармите на Рицарите.