— Днес арестуваха мой невинен приятел.
Кочияшът настръхна видимо.
— Значи ще искате да отидете в тъмницата…
Двуколката свърна наляво през Градината на спомените, мина под Триумфалната арка и продължи през центъра на града. Тук нямаше толкова хора и фенерите бяха по-нарядко.
Главоболието пак мъчеше Бануин и малко му се гадеше. Можеше ли да види бъдещето? Не бе използвал тази страна от дарбата си от онзи страшен ден в Ация, когато прозря, че Рицарите идват да се разправят с Апий и дъщеря му. По челото му изби пот, стомахът му се сгърчи. Лишените от Дарбата не биха проумели защо изпада в такава паника. Да седиш с живи хора, които вече са обречени, да слушаш смеха им и да знаеш, че утре ще крещят в агония. Да имаш силата… и да си безсилен. Тогава го завладя желанието да бяга, да остави видението зад гърба си. Искаше да спаси себе си и своя приятел.
Но Бейн беше истински риганте и дори неминуемата гибел не би го възпряла да се притече на помощ на Апий и Лия. Как му завиждаше за тази доблест…
— Това е входът. — Кочияшът посочи с камшика и спря доста далече от портата.
Бануин му плати и слезе. Кочияшът подкара припряно, за да се махне.
Бануин тръгна към сградата. Подобно на всички големи здания в Каменград и тя бе облицована с бял мрамор и украсена със статуи. Портата, състояща се от две огромни бронзови решетки, беше отворена, а от двете страни стояха на пост Рицари с копия. По белите им наметала личеше, че са Пазители — елитните бойци, които бдяха над живота на Наладемус.
Бануин доближи единия и каза:
— Идвам да говоря с някого на висок пост.
— Искаш да назовеш предатели ли?
— Не, господине. Моят наставник бе отведен днес и искам да се застъпя за него.
— Щом е арестуван, значи е предател — отсече Пазителят. — Значи искаш да защитаваш предател?
— Той не е предател, господине. Набедили са го.
— Тъй ли? — Мъжът се ухили подигравателно. — Щом казваш… Почакай тук.
Пристъпи зад портата и удари с желязното острие на копието по камбаната пред караулното. От сградата излезе възрастен слуга, поговори с часовия и хукна към главното здание. Бануин чакаше търпеливо. След малко се появиха още двама Рицари — намръщени мъже с безизразни очи.
Часовият се върна при Бануин.
— Те ще те заведат при човека, пред когото можеш да изложиш възраженията си.
— Благодаря ви, господине.
Бануин последва Рицарите по алея от бял чакъл, минаха през градина с дървета и влязоха в тесен коридор. Стъпките им ехтяха. Качваха се по стълби, завиха първо наляво, после надясно и Бануин скоро се почувства изгубен в тази плетеница от стаи и коридори. Накрая спряха пред двукрила врата и войниците я отвориха. Зад нея се откри просторно помещение с високи сводести прозорци. По стените нямаше нищо, но подът беше от красива мозайка — пресичащи се златни линии на бял фон. В средата зад полукръгла маса седеше жрец с бръсната глава и боядисана в червено брада. Вдигна глава и се облегна в креслото, пръстите му опипаха разсеяно светлосивия медальон на шията му.
— Дошъл си да защитаваш предател, така ли? — съскащо попита жрецът.
Бануин замря от усилието да пробуди Дарбата. Долови веднага чувствата на стоящите от двете му страни Рицари. И за двамата случващото се беше удоволствие, предвкусваха мига, когато ще го завлекат пищящ в тъмницата. Той потърси съзнанието на Аления жрец и се потресе. Този човек мислеше само за изтезания и злини. Бануин беше готов да му отговори, но изведнъж усети присъствието на четвърти човек и насочи Дарбата към него. Невидимият мъж слушаше разговора, скрит зад плюшена завеса. Бануин докосна студен пресметлив ум и могъщ покоряващ дух. Освен това скритият наблюдател се бореше да потисне постоянна болка.
— Ти да не си глътна езика? — сопна му се жрецът зад масата.
— Не съм, господине, но трябва да ви призная, че съм озадачен. Доколкото ми е известно, подлагате заподозрените на разпит, за да решите дали са виновни или невинни. Но без да знаете за кого от арестуваните съм дошъл да се застъпя, вие вече го обявихте за виновен. Как да разбирам това?
Бледото лице на жреца се зачерви.
— Дръзваш да оспорваш думите ми?! Кажи си името!
— Аз съм Бануин Лечителя, студент на Сенкра, който преподава история в университета.
— Не ми допада държането ти, Бануин. Не проявяваш подобаващото уважение. Неуважението към жрец на Каменград е неуважение към самия град. Това също е предателство. А твоят гнусен наставник… Разпитахме го преди два часа. Той бе обявен за виновен и ще постъпим с него както заслужава.
Краят на плюшената завеса в дъното на стаята се отмести и иззад нея се показа огромен мъж в широка червена роба, който носеше позлатен жезъл. Жрецът стана и се поклони. Двамата стражници сведоха глави почтително. Бануин също се поклони, а после се загледа в подутото лице на мъжа. То изглеждаше невъзможно широко и бялата коса го обрамчваше като лъвска грива. Мъжът вървеше твърде трудно, болката бе врязала дълбоки бръчки в лицето му. Аленият жрец се дръпна встрани от стола и отеклият мъж намести туловището си.