— Подпрете главата си на възглавницата и затворете очи — каза Бануин.
Наладемус го послуша. Бануин хвана дясната му ръка. Плътта беше влажна и гореща. Той затвори очи, за да насочи Дарбата в това тежко болно тяло. Както се опасяваше, сърцето нямаше достатъчно сила, а бъбреците бяха още по-зле. Почака малко, та извлекът от напръстниче в билковата смес да подейства. Преди години Ворна му бе обяснила двойната полза от растението — ударите на сърцето стават по-мощни и по-редки, мускулът е по-силен, но има и повече време за почивка. А за Наладемус щеше да има още една полза — по-голям приток на кръв в изтощените бъбреци, за да започне да изпикава събраните в тялото течности. Това обаче не стигаше. Дори билките само щяха да отложат смъртта му с няколко седмици.
Бануин се възползва от допира до ръката му, за да заздрави бъбреците, после насочи силата си към черния дроб, в който също бяха започнали смъртоносни промени.
— Подейства… — прошепна Наладемус. — Болката намалява. Ти знаеш какво правиш.
— Господарю, сега трябва да легнете на пода.
— Ако легна, не мога да дишам.
— О, ще можете. Сега сърцето ви е по-силно. Но трябва да помогна на тялото ви да премахне течностите, събрани в мускулите.
Пак излъга, защото беше много важно Наладемус да вярва, че е оздравял благодарение само на обичайно лечителство. Бануин не би допуснал някой да заподозре какви способности има.
Помогна на жреца да легне по гръб на дебелия килим и сложи възглавница под главата му. Започна да масажира с плавни движения гръдния кош, раменете и ръцете му. Накрая докосна слепоочията му и ги притисна леко с върховете на пръстите си. Наладемус затвори очи, дишането му стана по-дълбоко.
Бануин стана и разкърши схванатия си гръб. Повика стражниците да му помогнат, за да изправят жреца и да го заведат в спалнята му.
— Толкова е приятно да се отпусна на леглото — каза Наладемус. — От седмици спя на кресло.
— Господарю, утре не бива да се изтощавате. Сега сте по-силен, но е нужно още време, докато бъбреците ви оздравеят.
— Бануин, минаха месеци, откакто съм се чувствал толкова добре. Все пак ще те послушам.
— Освен това мисля, господарю, че трябва да съм наблизо през следващите дни. В случай, че имате нов пристъп.
Жрецът се усмихна.
— Вече заповядах да ти приготвят покои. — Надигна се с пъшкане и излезе през една тясна врата. Бануин чакаше. — Кълна се в Каменград — похвали се Наладемус, когато се върна в спалнята, — че не съм пикал така от пет години.
Бануин се усмихна неискрено.
— Господарю, няколко дни ще ви се налага да го правите често. Тялото ви трябва да изхвърли голямо количество течности.
Наладемус седна на ръба на леглото.
— Младежо, днес ми провървя. Затова провървя и на твоя наставник Сенкра. Прегледах обвиненията срещу него и той ще бъде освободен без протакане.
— Благодаря ви, господарю. Това е добро дело.
— За добротата ми се разказват легенди — студено каза жрецът. — А сега стражниците ще те заведат в твоите стаи.
Лампите в отредените за Бануин покои бяха запалени. Той постоя на прага, изумен от разкоша. По стените на голямата стая имаше великолепни фрески — пейзаж на лозе с винетки от листа и гроздове. Лозите сякаш се показваха от стените, привидя му се, че може да протегне ръка и да откъсне чепка от тях. Мебелите бяха изящни, а килимите под краката му — от коприна.
Щом влезе, стражниците затвориха вратата. Нямаше огнище, топъл въздух проникваше през две метални решетки в пода и в стаята беше приятно въпреки отворената врата на балкона.
Излезе и видя, че стои над казармите на Рицарите и бронзовата порта, през която бе влязъл толкова уплашен. Най-после беше сам и можеше да се отпусне. Ръцете му се разтрепериха. На балкона имаше извито диванче и той се тръшна на него с облекчение. Глождеха го съмнения. Радваше се, че са освободили Сенкра, и дори си позволяваше сдържана гордост, че бе постигнал това. Гнетеше го обаче неизбежният факт, че се кани да спаси живота на истинско чудовище. Едва се бе насилил да докосва отеклата плът на Наладемус. От този човек бълваше зло като невидима, всепроникваща мъгла, която разяждаше всичко. Потрепери от вътрешен студ и се върна в топлата стая.
По масичките и лавиците имаше красиви дреболии, повечето порцеланови фигурки, и вазички от цветно стъкло. Загледа се в тях. Осъзна, че вижда нечия лична сбирка, която издаваше възхищение от крехката красота на тези предмети. Отиде при един шкаф и го отвори. По рафтовете и куките нямаше нищо, но долу бе останал един сандал. Бануин обиколи навсякъде, отвори чекмеджетата, но не намери никакви вещи. Който и да бе живял тук, явно бе напуснал покоите много набързо, без дори да си вземе красивия порцелан. Може би щеше да се върне, за да си прибере сбирката.