Някой почука на вратата и Бануин отиде и отвори. В коридора чакаше млад мъж със сребърен поднос, на който имаше блюда с печено и пушено месо и зеленчуци, също и кана вода. Прислужникът кимна почтително, влезе и сложи подноса на една лакирана маса.
— Кой е живял тук преди мен? — попита Бануин. Слугата се поклони отново, в очите му имаше страх. Излезе припряно. — Благодаря! — подвикна Бануин след него.
Скоро на вратата пак се потропа. Този път бяха двама по-възрастни слуги. Единият носеше сгънати дрехи, другият — голяма медна кофа с гореща вода. Бануин забеляза, че дрехите са взети от неговата квартира. Първият прислужник ги подреди в един шкаф, поклони се и излезе. Вторият занесе кофата в стая зад дърпаща се встрани врата, която Бануин не бе видял досега, и изля водата във вана с формата на гигантска раковина. Дойдоха още слуги с пълни кофи. За броени минути напълниха три четвърти от ваната. Първият прислужник се върна с хавлии и малка стъкленица с благоухание, което добави във водата. После всички излязоха, без да кажат нито дума.
Бануин свали туниката и сандалите си, влезе във ваната и водата покри цялото му тяло, а приятният аромат проникна в ноздрите му. Усещането беше неописуемо приятно. Наплиска лицето и косата си и се отпусна във ваната. Седя така, докато водата не започна да изстива. Когато реши да стане, докосна със стъпало нещо на дъното на ваната. Протегна ръка надолу и напипа метална халка. Дръпна я. Водата започна да се стича с бълбукане в отпушената дупка. Той се сащиса и веднага запуши отвора от страх да не наводни живеещите на етажа под него. Но през прозореца на банята чуваше плискане на вода отвън. Отиде да надникне. От стената стърчеше тръба и водата се изливаше през нея. Бануин се усмихна, върна се при ваната и пак дръпна халката. Върна се до прозореца да гледа как водата изтича. Незнайно защо тази дреболия го разведри и той отиде в голямата стая да изяде донесените му гозби. Умората натежаваше и той се премести в спалнята. Всички дървени части на леглото бяха покрити със златиста боя, но му се стори странно, че твърде широкият дюшек не подхожда точно на рамката. Щом легна, безпокойството го завладя отново и той осъзна, че нещо е пробудило Дарбата. Отпусна се по гръб и се съсредоточи.
Само след миг го споходи видение за двама войници над леглото, а зад тях беше гневното подпухнало лице на Наладемус. Войниците държаха ножове и замахваха към него. Ужасът го накара да скочи на пода.
Видението изчезна.
Бануин хвана дюшека и го издърпа. Светлината стигаше да види мокрото петно на дъските отдолу. Оказа се лепкаво. Той вдигна пръсти към очите си и видя, че са изцапани с кръв. Изтича в банята, избърса ги с една кърпа и я хвърли на пода. Сърцето му туптеше бясно, страхът заливаше ума му.
Убийството на мъжа, живял в тези стаи, се бе случило преди не повече от денонощие. Войниците го бяха намушкали пред погледа на Наладемус. После слугите бяха изнесли напоения с кръв дюшек и бяха донесли нов с други размери. Мъжът не бе умрял веднага — иначе защо имаше кръв по дъските? За какво ли провинение го бяха погубили?
Отиде в голямата стая да пие вода и пак се загледа в порцелановите фигурки. Накрая умората надделя, той се върна в спалнята и намести дюшека.
Спа неспокойно на дивана.
Мъчителен сън го събуди посред нощ и той се разтрепери уплашен. Споменът за съня изтичаше от главата му като вода през пръсти. Помнеше само остриета на ножове по кожата си.
Завлече се на балкона. Под ярките звезди в ясното небе започна да му олеква. Как му се искаше да затвори очи и да освободи духа си, но в тази каменна грамада това беше невъзможно. Вятърът смразяваше и Бануин се върна в стаята и се наметна с одеяло. Изведнъж се почувства натясно между стените, които сякаш притискаха духа му отвсякъде. Пак излезе, седна под звездите и се загледа в града.
Оттук виждаше кулите на университета и вдъхващия страхопочитание белеещ в лунните лъчи Дворец на републиката, където сега живееше императорът. „Каменград наистина е величав нощем“ — помисли Бануин. Обзе го и тъга, и срам. За този град бе мечтал, затова не бе искал да види истината. Да, Каменград беше прекрасен… като гробница; величавата външност скриваше разложението вътре.
Сградите бяха измислени и съградени от невероятно надарени хора, използвали само най-добрите материали. Но всичко вложено в построяването на града бе придобито със завоевания, с цената на изтребените съседни народи и цивилизации. Каменград бе издигнат върху море от кръв. Всяка колона, статуя и плоча беше просмукана с кръв.