Погнусата му от самия себе си разпали гнева му. „Защо не можех да видя това?“ Истината се набиваше на очи като ярката луна над него. Всъщност той бе разбирал всичко, но го бе избутвал в някакво тъмно кътче на ума си с надеждата да забрави, беше си позволявал да вижда само постиженията на града — университета и Големия музей, библиотеките и чудесата на архитектурата. Така неговата себичност крепеше сбъднатата мечта. Но когато попадна в Храма, в това средоточие на злото, в съзнанието му сякаш се разгоря факел и освети цялата грозота на Каменград.
Копнееше да се втурне и да тича чак до Парка на Фесус, да седне под върбата и духът му да се понесе в прелестната чистота на нощта.
— Ела да поседиш с мен, Бануин.
Той се извъртя стреснато. Вратата към стаята бе изчезнала. Вместо рамката имаше свод от гъсто преплетени орлови нокти, които ухаеха силно. Нямаше я и стаята зад клоните, а покритата с воал Моригу седеше на паднало дърво. Пред нея в кръг от наредени камъни горяха дърва. Бануин надуши и миризмата на гора — влажна пръст и гниещи листа.
Моригу го подкани с жест, той доближи огъня, клекна и зарови пръсти в меката земя. Усещането за гората се вля в духа му. Вдигна длани към лицето си и вдиша силно и дълбоко.
— Гледай ти — подхвърли Моригу, — човек от Каменград си цапа ръцете с кал като някакво животно.
— И да ми се присмиваш, почитаема госпожо, аз си го заслужих. Не си спомням по-приятна миризма от тази през целия си живот.
— А знаеш ли защо е така?
— Да, знам. В земята има живот. Има семена, чакащи да покълнат, в нея ровят буболечки. Тя е богата и плодородна, в нея всичко напира да расте. Прекрасна е.
— Е, можеш да си вземеш от нея в шепи. Ще я занесеш в университета и ще кажеш на хората там: „Вижте, момчето от риганте ви донесе малко пръст.“ И те ще те увенчаят с цветя, може би дори ще обявят празник в твоя чест.
— Днес си настроена твърде зле…
— Аз ти помогнах да се родиш. Очичките ти бяха затворени, за да не ги заслепява светлината на лампата. Останаха си затворени. Тепърва са започнали да се отварят. Искаш да те хваля за това ли? Държиш тази пръст на дланите си и говориш за нейното плодородие. Прав си. Но защо чувстваш, че подхранва и тебе? Защо се чувстваш възвисен от нея? Я да чуя отговора ти!
— Ами… не знам.
— Глупаво хлапе. Тя подхранва не твоята плът, а духа ти. А силата ти се корени в духа. Гледах те как насред Каменград бягаш при върбата и освобождаваш духа си, за да се пренесеш при Кайр Друаг. Колко щастлив беше… Никога ли не си се питал защо старата върба ти даваше тази свобода? И защо беше безсилен да използваш способностите си на всяко друго място в Каменград? Не си се питал, разбира се. Ти преливаше от себични мечти. Старата върба е израснала на последното свято място сред тези пет хълма. Всички останали са покрити с камък. Погребани. И духът на земята изнемощява и умира.
— Вече знам — увери я Бануин. — Разбирам, че в Каменград е събрано злото. Съжалявам, че мина толкова време, докато го проумея.
— Повярвай ми, дете, още не си разбрал какво означава всичко това. Този свят… всички светове живеят само чрез хармонията между духа и материята. Пръстта в ръцете ти се преобразява чрез духа — свеж, жизнен и прекрасно вълшебен. Без духа в нея не остава нищо. Няма да поникнат семена, няма да ровичкат насекоми. В моята отдавнашна младост духът пламтеше в света. Накъдето и да хвърлиш семе, то покълваше и растеше. Сидите благоденстваха тук, а с нас и още десетки хиляди същества на духа. Хората ни наричаха богове и се прекланяха пред нас. Ние пък им помагахме. Вдигнахме човека да стъпи на краката си, научихме го да гледа нагоре към звездите. От обич към хората ли го направихме? Не. Виждахме в тях твари, които са способни да подхранват духа на света. Всяка проява на самоотверженост, любов, храброст или състрадание добавяше жизненост в света. — Тя се изсмя рязко и хвърли още една съчка в пламъците. — Разбира се, всяка проява на алчност и злоба отнемаше от духа. Изобщо няма да си изненадан, ако научиш, че злите хора изчерпват духа многократно по-бързо, отколкото добрите хора успяват да допринесат за него. Може би е същото като със статуите. Талантлив скулптор може да сътвори прекрасно изваяние за четири-пет години. Тъпанар с чук в ръка може да го унищожи за няколко удара на сърцето.
— Дълго се трудихме да намерим равновесието — продължи тя. — Стараехме се да покажем на хората тяхната порочност. Казано направо — провалихме се. И съществата на духа напускаха този свят едно по едно в търсене на по-уютни домове. По-глупавите останахме, още опитваме да вразумим заблудения, самозабравил се човек. Духът вехне, а с него и ние. Веднъж ме попита защо съм си избрала такава външност. Не съм я избирала аз, Бануин. Вие я избрахте. Ти и твоят човешки род.