— Разговорът ни беше съвсем кратък — продължи Бейн, гласът му бе накъсан от потиснатите чувства. — Ти заби меча си в сърцето на младо момиче.
Волтан се вторачи пронизващо в него.
— А-а!… Момчето от племената, на което се натъкнах в Ация. Не казах ли още тогава, че имаш заложби? — Усмихна се. — И ето че вече си Четвърти гладиатор. Винаги преценявам точно бойците. Радвам се да те видя отново.
— Не можеш да си представиш с какво нетърпение очаквах следващата среща с тебе — каза Бейн.
— Чувствам се поласкан.
Бейн се наежи, но преди да скочи, пръстите на Бяс се впиха в рамото му.
— Момко, за всичко си има време и място. Сега не нито е времето, нито мястото.
— Дори не подозирах, че отношенията между вас са толкова интересни — каза императорът. — Опасявам се обаче, че пренебрегваме другите гости. Хайде, Бейн, отдели малко внимание на сънародниците си.
Джасарай го дръпна безпрекословно към дивана, където бяха Бендегит Бран и Фялок, после отиде да поговори с Бяс.
— Какво беше това? — тихо попита Бран.
— Той е мой враг. Имам си причини — сдържано обясни Бейн.
— Винаги те е бивало в намирането на врагове — изсумтя Фялок.
Бейн срещна неприязнения му поглед и изведнъж се усмихна невъзмутимо.
— Преди време щях да те убия с радост. Нямаше да съжаля дори за миг. Но вече пораснах и може би помъдрях малко. — Вдиша дълбоко и бавно, върна си спокойствието и се обърна към Бран. — Защо сте тук?
— Императорът прати на Конавар покана да изпрати доверени хора за преговори. Кралят се съгласи. Пристигнахме преди десет дни, но още не сме говорили с него. А с тебе какво става, Бейн? Как ти понася животът тук?
Младежът сви рамене.
— Богат съм, но ми липсват планините. Щом постигна това, което ме задържа тук, ще се прибера у дома.
— Няма да си добре дошъл — сопна му се Фялок.
— Никога не съм бил — отвърна Бейн.
Бейн мълчеше, облегнат на кожената седалка. До него Бяс също не продумваше, улисан в мислите си.
Когато колесницата излезе на главната улица към склона, където беше тяхната вила с осемнайсет стаи, видяха струпала се тълпа. В светлината на фенерите Бейн видя въоръжени Рицари, които извличаха неколцина мъже и една жена през вратата на една къща. Някой в навалицата се провикна:
— Предателите — на кладата!
Повечето хора гледаха безмълвно как Рицарите отвеждат жертвите си.
— Няма да успеят — подхвърли Бяс, когато колесницата подмина къщата.
— Кой няма да успее?
— Рицарите. Наладемус. Религията е чудно нещо. Подложиш ли я на гонения, тя избуява. От три години в Каменград горят, бесят и изтезават хора, но сега май има повече поклонници на Дървесния култ, отколкото в началото.
— Не виждам смисъл в това.
— Разбирам те, но е вярно. Отмират религиите, които управниците одобряват, а не онези, които преследват.
— Защо ли е така? — учуди се Бейн. — Нали проповедите са все същите? И ако управниците ги разрешават, поне няма риск?
— Може би тъкмо в това е част от отговора. Не ценим много онова, заради което не рискуваме. По-важно е обаче, че щом обществото приеме някоя религия, управниците му се заемат да преправят лека-полека веруюто. И тук ще се случи в края на краищата.
— И хората ще продължат да вярват?
— Разбира се. В Дървесния култ са против отнемането на живот. Твърдят, че убийството е зло. След някоя и друга година одобрен от властите старейшина на Култа ще каже, че не отнемането на живот е зло само по себе си, а именно убийството. И ще си послужи с пример за мъж, който брани семейството си от нападение или дъщеря си от изнасилване. Ще каже: „Нима си мислите, че Изворът очаква от него да седи бездейно?“ И повечето семейни мъже ще се съгласят с такъв довод. После някой ще подхване приказки, че Каменград е „голямото семейство“, а околните народи са „враждебни, варварски и зли“. Така ще бъдат оправдани нашествията срещу тях — нали така ще бъде спасено „голямото семейство на Каменград“. — Бяс се засмя, но в смеха му нямаше веселие. — Бейн, същото е като с разреденото вино. Ако виното и водата са в добро съотношение, то е вкусно и полезно за стомаха и сърцето. Продължиш ли да добавяш вода, накрая си оставаш само със спомена за вино.
— Ти си циничен… когато си трезвен — промърмори Бейн.
— Ще ми се да не бях. Повечето от това, което съм чувал за Дървесния култ, ми допада. Те се грижат един за друг, отказват да бъдат въвлечени в порочния кръг на омразата. Знаеш ли, че в нощта преди да ги екзекутират те се молят заедно и прощават на обвинителите си?
Зъбите на Бейн се бялнаха в усмивка.