— Това не мога да го разбера. Ако някой те мрази и се опитва да те убие, значи трябва или да бягаш, или да го убиеш. Няма трети път.
— Можеш да се сприятелиш с него — възрази Бяс. — И той вече няма да е твой враг.
— Шегуваш се, нали? Да не мислиш, че мога да се сприятеля с Волтан след това, което направи?
— Не и докато го мразиш. Първо трябва да му простиш.
— Ти би ли му простил?
Бяс се обърна и го погледна в очите.
— Момко, аз вече съм му простил. Той е бащата на Кара и заради него детето, което отгледах с обич, посегна на живота си. — Потупа Бейн по рамото. — Знам, за тебе е друго. Той не уби Палия, но накрая и тя умря. Загубих любим човек. Ти също.
— Ще му простя — каза Бейн с пресекващ от гняв глас — в мига, когато падне мъртъв в краката ми.
Бяс млъкна. Колесницата изкачваше бавно хълма. Слуга отвори портата от ковано желязо и кочияшът подкара по-бързо по алеята. Спря точно пред главния вход. Бяс му плати и влезе заедно с Бейн.
Кара дойде да ги посрещне.
— Защо не си в училището? — попита Бяс, прегърна внучката си и я целуна по бузата.
— Във ваканция сме, дядо. Не се ли радваш да ме видиш?
— Винаги — засмя се Бяс.
Тя се обърна към Бейн.
— Ами ти, боецо от племената?
Бейн я гледаше усмихнат. Кара бе облякла дълга до глезените премяна от синя коприна, стегната на кръста с широк колан от сива кожа, по който проблясваха златни нишки. Русата ѝ коса беше вързана на опашка освен два виещи се кичура на слепоочията.
— Изглеждаш прекрасно, принцесо — каза той и се поклони.
— Никой вече не ме нарича принцеса. Много е детинско — сгълча го тя. — За дете ли ме смяташ?
— Дори не би ми хрумнало — увери я Бейн, погледът му старателно отбягваше облите ѝ гърди и извивките от талията към ханша под плата.
— Ела да се разходим в градината — каза тя и го хвана под ръка.
— Разходките бяха с мен досега — оплака се наужким Бяс.
— Дядо, ти си ми любимецът, но сега трябва да поговоря за нещо с Бейн.
Край пътеката бяха запалени фенери на железни стълбове. Двамата тръгнаха бавно към кръглия фонтан зад къщата.
— Какво искаш да ми кажеш? — попита Бейн.
Кара хвърли поглед към къщата.
— Не да ти кажа. Да ти покажа… — Спря до един храст, обсипан с жълти рози. — Но първо ми обещай да не казваш на никого.
— Обещавам.
Кара клекна до храста и се вгледа в цветовете.
— Ето тази. — Посочи една вехнеща клюмнала роза. — Ела да гледаш отблизо.
Бейн клекна до нея, а тя събра шепи около розата и затвори очи. Стъбълцето стана по-жилаво и се изправи. Листенцата на розата полека се освежиха, сякаш наситени с нов живот. И когато Кара отдръпна ръцете си, розата остана гордо изправена, а уханието ѝ омайваше.
— Чудесен фокус — каза Бейн. — Как го правиш?
Момичето пак се огледа дали са сами.
— Отидох да видя Забулената. Тя докосна челото ми и ми каза, че имам скрита дарба, която ще пробуди. Мога да стана лечителка.
Стомахът на Бейн се сви на топка.
— Не е трябвало да го правиш. Не знаеш ли колко е опасно?
— Знам, разбира се! — троснато отговори Кара. — Отидох с три приятелки и бях много уплашена. Но аз чух словата ѝ, Бейн. Видях как изцелява хора с едно докосване. После тръгна сред нас. Носи черно було и не можеш да видиш лицето ѝ под него. Но ръцете ѝ са на млада жена. Не ми се вярва да е много по-голяма от мен!
— Не бива да ходиш пак там.
Тя стана и изтръска дрехата си.
— Не мислех, че си толкова страхлив.
Бейн също се изправи.
— Аз пък мисля за дядо ти и какво ще му е, ако те хванат, завлекат те на арената и те изгорят на кладата.
— Ще съм предпазлива — обеща Кара. — Но не мога да забравя какво видях, чух и почувствах. Сега стоя тук и усещам живота в тази градина, всяко стръкче, всяко дърво, всяко цвете и храст. Аз съм част от това. И ти си част от това.
Той се взря в лицето ѝ и изведнъж откри чертите на Волтан, същите сини очи. Отдръпна се неволно.
— Какво? — попита Кара.
— Нищо. Хайде да се прибираме.
— Толкова съм разочарована, Бейн… Нямах търпение да споделя с тебе. Ти си от племената и се надявах да разбереш какво чувствам. Мислех си, че…
Той забеляза колко тъжен е погледът ѝ.
— Какво си мислеше?
— Че може би ще дойдеш с мен да я видиш.
— Ох, Кара… Аз убих човек днес. За да забавлявам тълпите, забих меч в сърцето му. Как си представяш Забулената да изтърпи гладиатор до себе си?
— Може пък да се откажеш от гладиаторските битки, ако я чуеш.
— Значи не искам да я слушам.
— А аз не искам да говоря повече с тебе!