— Дано Изворът те упъти, благослови и приеме — казаха всички напевно.
Жената също събра длани над главата си, после разпери ръце като за прегръдка.
— Какво виждаме в този свят около нас? — попита тя. — Какво виждаме в дървото и потока, в планината и долината? Какво чувстваме, когато съзерцаваме звездите и сребърната луна? Какво изпитваме, когато топлината на слънцето докосне кожата ни?
— Радост! — отвърна тълпата в един глас.
— А когато приятел ни прегръща или дете се усмихва, или някой прояви към нас неочаквана доброта?
— Радост!
— Откъде идва тази радост?
— От Извора!
— От Извора на всички неща…
Жената постоя с наведена глава. Тълпата също се смълча, хората насядаха на пода, по стърчащи от стените ръбове или пречупени сталагмити.
— Толкова много зло има в този свят — каза жената. — Над него властват хора, чийто дух е бил овъглен от дима и огъня на тяхната алчност и похот. Трябва да ги съжаляваме, защото те вече са кухи отвътре и след смъртта си ще преминат в Пустотата залутани и уплашени и никога няма да зърнат сияйната Светлина, никога няма да ги осени щастието на Намерения рай. Техният мимолетен живот ще угасне, предстои им вечността на покрусата. Смятат се за велики. Виждат живота си пълен със слава и богатство. Не е вярно. Истината е, че и те като всички нас са семена в мека пръст. Не можем да видим слънцето, нито вдъхващата страхопочитание красота на небето. Живеем в почвата и копнеем за недостъпното. Злите хора вярват, че има само пръст, те се обгръщат с нея като с одеяло. За тях вярата в невидимото слънце е глупост, затова чакат в земята, докато изгният. Ние, които вярваме, сме обзети от желанието да растем. И ние растем, приятели. Пускаме корени на обич и доброта, издигаме се през пръстта и ще съзрем слънцето и небето. Злите хора няма да ги видят. Затова когато ви извличат насила от вашите домове, съжалете ги. Когато ви връзват на кладите, простете им. В техния живот няма нищо, той е мъртвешки безсмислен.
Жената млъкна. Тръгна сред хората, полагаше ръце на главите им, шепнеше благословии. Волтан се дръпна зад един висок сталагмит, но тя напредваше бавно към него. Той бе скрил дълъг кинжал в гънките на наметалото си. Хвърли поглед към тунела. Ако тя се опиташе да го разобличи, щеше да я убие и да избяга. Не искаше да се случва това. Наладемус би се вбесил, ако не я заловят жива.
Повечето хора наоколо бяха коленичили, така че той също коленичи и сведе глава. Чу я да го доближава и усети дланта ѝ на главата си.
— Прощавам ти — прошепна жената и се върна на мястото си пред останалите.
— Трябва да ви напусна скоро — започна тя. Някои извикаха: „Не!“, но жената ги укроти с жест. — Ще ме хванат и ще ме изведат пред крещящата подигравките си тълпа и кладите. Знам, защото имах видение. Но вие не се страхувайте заради мен. Ще се случи, защото аз позволявам това. И ако Изворът ми отреди да напусна това земно битие, ще приема съдбата си с радост.
Възцари се тишина. Чуваха се само тихи хлипове.
— Тук има един мъж… — продължи жената и Волтан настръхна и стисна дръжката на ножа, — който не разбира нито тайните на живота, нито значението на думата „радост“. Имам заръка към този мъж. Излез оттук, отиди на пазара Станос и застани до сергията с жълтия навес. Няма да чакаш дълго, преди да научиш велика истина. А сега, приятели мои, трябва да се сбогуваме. Дано Изворът ви благослови и закриля.
Обърна се и излезе бавно от пещерата.
Хората си тръгнаха и Волтан тръгна с тях. Имаше няколко изхода и скоро той вече вървеше по тесните улички в подножието на хълма. Беше нащрек — не се съмняваше, че го примамват в клопка: жената сигурно бе пратила хора да го нападнат, щом стигне до сергията с жълтия навес. Не се страхуваше от тях. Той беше Волтан и дори въоръжен само с кинжал можеше да убие всеки нападател.
На пазара беше почти безлюдно, търговците вече прибираха стоките си. Волтан видя сергия с жълт навес, на която имаше изложени накити, повечето изработени от зелен нефрит. Огледа минувачите и доближи сергията. Никой от мъжете наоколо не носеше оръжие, а и повечето бяха със съпруги или любовници. Спря пред сергията и загледа накитите.
Млада жена с руса коса и светлосини очи застана до него и заразглежда обиците. Нещо в нея сякаш докосна паметта на бившия гладиатор и той се зачуди дали не я е срещал някога.
— Извинете…
Тя вдигна глава да го погледне и Волтан сякаш се пренесе назад през годините в двор, където се сбогуваше с просълзено момиче.
— Да?
— Срещали ли сме се? — успя да попита той.
— Не ми се вярва, господине.