Да беше повикал войниците, за да изненада Наладемус… „Що за глупак съм! Изборът на подходящия момент винаги е ключ към успеха. Ти се забави прекалено, Джасарай — мислеше императорът мрачно. — Но още не съм мъртъв. Ако успея да се добера до стражата и изпратя съобщение на командира на Пантерата…“
Пак чу ръмженето на тигъра. Да, звярът наистина бе по-близо. Джасарай се смръзна — тежко стъпващите лапи и шумното дишане бяха от другата страна на плътните шубраци.
И изведнъж се сети — кръвта по тогата! Не беше негова. Някой бе плиснал кръв върху дрехата му, за да привлече тигъра.
Забравил за болката, Джасарай бързо смъкна тогата и я захвърли встрани. Хукна по проходите, завиваше ту наляво, ту надясно.
Нито веднъж през живота си Книжника не се бе оставял в ноктите на паниката и дори сега, обзет от непоносим страх, беше готов да признае, че този замисъл е породен от гениален ум. Императорът е бил убит от звяр, докато се е разхождал в лабиринта. На Наладемус като пръв министър се падаше да поеме властта и той веднага щеше да назначи свои хора за командири на Пантерите. Не би имало голяма опасност от гражданска война и нямаше кого да сочат с пръст освен някой от укротителите на зверовете, забравил да залости клетката както трябва.
О, колко хитро…
Пак чу рева на тигъра, после звуци на разкъсван плат. Продължи тичешком към източния изход. Застави се да върви по-бавно, когато доближи арката. Легна по корем и пропълзя полека, за да надникне иззад ъгъла. Дървена рамка му пречеше да види арката, но различи сенките на чакащи зад нея мъже. Изправи се и тръгна обратно по прохода. Значи го причакваха и на четирите изхода.
Изведнъж се усмихна и поклати глава. Така значи щеше да свърши всичко — създателят на Пантерите, разкъсан от тигър.
— Това дори е забавно… — прошепна Джасарай.
Бейн се ококори и скочи от леглото. В осветената от луната спалня в западното крило на двореца беше тихо. Той погледна към леглото до балкона, на което спеше Бяс. Едрият мъж се беше проснал по корем, едната му ръка висеше до пода, другата бе под възглавницата.
Прощалната вечеря с Джасарай, Бендегит Бран, Фялок и Бяс му се бе сторила безкрайна. Разговаряха за договори и политика, а дори когато се отплесваха от тези досадни за него приказки, пак се чувстваше не на мястото си. Искаше му се да е навсякъде, но не и там. Защото обсъждаха Конавар, живота му, легендите за него, величието му. Бейн едва потискаше гнева си. По едно време императорът се обърна към него и го попита:
— Срещал ли си се с краля?
— За малко — отвърна Бейн. — Победих в едно състезание. Той ми връчи наградата.
Джасарай се вторачи изпитателно в него, после се обърна към Бендегит Бран.
— От мои агенти знам, че крал Шард отново събира огромен флот. Конавар осведомен ли е за това?
— Всички знаем за тази заплаха — каза Бран. — Шард мрази Конавар и се е зарекъл да му отсече главата.
— Каква е причината за омразата му? — попита Джасарай.
Бран стрелна с поглед Фялок.
— Ти си бил там, приятелю. Може би е най-добре ти да разкажеш историята.
Русият великан кимна и Бейн долови как стара печал смекчи начумереното му изражение.
— Отряд разбойници, предвождани от Шард, опустоши моето село. Набегът беше заради откуп, искаха да пленят Тей — млада жена от селото, която беше дъщеря на могъщ леърд. Шард си бе наумил, че ще получи много злато срещу свободата ѝ. Може и да беше прав. Повечето бойци от селото бяха подмамени на друго място преди набега. Отдалечихме се на петнайсет мили в горите, за да търсим един планински лъв. Но Конавар бил наблизо, промъкнал се след разбойниците и освободил Тей.
— Сам ли е бил? — учуди се Джасарай.
— Да — потвърди Фялок. — И до ден-днешен ми тежи срамът, че не бях там.
— Как е успял да ги надвие?
— Разбойниците се разделили на малки групи, за да заблудят потерята. Конавар освободил Тей и се скрил с нея в гората. Един от убитите бил брат на Шард и той положи кръвна клетва някой ден да отмъсти за смъртта му.
— Великите мъже винаги са навличат вражди — каза Джасарай. — Натъжих се, когато научих за смъртта на Тей. Ако не ме подвежда паметта, тя също е умряла заради кръвна вражда. Защо Конавар не се ожени отново?
Пратениците се смутиха от въпроса. Накрая Бран се насили да отговори:
— Ваше величество, Конавар се е посветил на добруването на келтоите, няма време за лично щастие. Може би си приличате в това.