Ръката на Спенсър се прокрадна по дупето й и го стисна леко.
— Все още го обмислям.
Бел направи гримаса, но иначе направи всичко възможно да запази мълчание. Животът на Джон беше в опасност и ако можеше да го спаси, като позволи на този мъж да я мачка, за бога, можеше да я мачка колкото иска. Само се молеше да не опита нещо по-интимно.
Злобата вече нарастваше в гърлото й.
Тялото на Джон беше изопнато от гняв.
— За последен път ти казвам, Спенсър, пусни я или…
— Или какво? — попита Спенсър подигравателно. — Какво можеш да направиш? Аз държа оръжие. Ти не. Нещо повече, държа жена ти. — Той се засмя безумно. — А ти не.
— Не ни забравяй — провлачено каза Дънфорд, като кимна с глава към Алекс. Оръжията им бяха насочени към гърдите на негодника.
Спенсър премести поглед напред-назад между противниците си и се засмя.
— Не мога да си представя, че някой от вас ще направи нещо толкова глупаво, като това да ме застреля, докато държа зареден пистолет, насочен към прекрасната лейди Блекууд. И все пак, тя не е главната цел, заради която дойдох тук и се опасявам, че ще трябва да направим размяна. Блекууд?
Джон направи още една крачка напред.
— Освободи я.
— Не още. — Спенсър дръпна шалчето си и го тикна в ръцете на Бел.
— Завържи ръцете зад гърба му.
— Какво? Не може да…
— Направи го! — Той вдигна пистолета си и го насочи към челото на Джон. — Не мога да го завържа добре и едновременно да го държа под прицел.
— О, Джон — изхлипа Бел.
— Направи каквото казва — отвърна Джон. Той почти можеше да почувства как зад него Алекс и Дънфорд стягат мускулите си, готови да нападнат.
— Не мога. — Сълзи опариха очите й. — Просто не мога.
— Завържи ръцете му — предупреди я Спенсър. — Или, кълна се, ще го застрелям докато преброя до три.
— Може ли да ги завържа отпред. Изглежда толкова варварско…
— За бога, вържи ги както искаш. Просто го направи стегнато и приключвай с това.
С треперещи ръце Бел уви връзката му около китките на Джон, като се опитваше да ги пристегне възможно най-хлабаво, без да буди подозренията на Спенсър.
— Отстъпи назад — нареди той.
Бел направи почти бебешка крачка.
— По-далеч.
— Какво ще правиш с него? — попита тя.
— Още ли не си разбрала?
— Мистър Спенсър, умолявам ви.
Той я игнорира.
— Обърни се, Блекууд. Ще го направим през задната част на черепа ти.
Краката на Бел омекнаха и тя щеше да падне на земята, ако не се бе ударила в една малка масичка. С ъгъла на окото си, видя Дънфорд да се промъква бавно напред, но не беше много обнадеждена, че той ще бъде способен да го спаси. Спенсър можеше да види всяко негово движение. Нямаше начин да бъде изненадан. Във времето, когато Дънфорд щеше да има възможност да го повали на земята, фаталният изстрел вече щеше да бъде изстрелян. Освен това стаята бе претрупана с мебели и изглеждаше така, сякаш семейство Тъмбли бяха натикали всяко случайно канапе, диван и масичка в нея. Дънфорд трябваше да прескочи два стола и една декоративна масичка, ако искаше да мине напряко.
— Ти! — излая Спенсър и обърна главата си рязко към нея, но без наистина да я погледне. — Отдалечи се още повече. Сигурен съм, че имаш желание да играеш героинята в тази сцена, но не искам кръвта на дама да тежи на съвестта ми.
Бел се насочи встрани, когато декоративната масичка блокира пътя й. Тя подуши въздуха. Миришеше на виолетки. Колко странно.
— По-далеч!
Бел направи още една крачка назад и се блъсна в нещо твърдо.
Нещо твърдо и определено… човешко. Тя огледа стаята. Алекс, Дънфорд, Ема и майка й се виждаха съвсем ясно.
— Вземи! — чу се шепот.
Мили боже, това беше Персефона! И слагаше пистолет в дланта на Бел.
Спенсър вдигна ръка и се прицели.
В този момент Бел си помисли, че ще умре. Тя трябваше да застреля Спенсър и да се моли мерникът й да бъде точен. Нямаше начин да успее да даде оръжието на Джон. По дяволите, защо не остави Ема да я научи как да стреля правилно?!
Джон извърна главата си, колкото можеше.
— Имам ли право на едно последно желание?
— Какво?
— Искам да целуна съпругата си за сбогом. С твоето позволение, разбира се.
Спенсър кимна рязко и Бел бързо се придвижи напред, прикривайки оръжието в гънките на полите си. Със свободната си ръка тя се протегна и докосна лицето на Джон, като се увери, че Спенсър може да види движението й.