— Може би — каза той, — след като ще прекарате остатъка от деня в имота ми, бихте се представили.
Бел се поколеба, неспособна да разбере дали той е снизходителен или учтив.
— Простете. Аз съм лейди Арабела Блайдън.
— Удоволствие е да се запознаем, милейди. А аз съм Джон, лорд Блекууд.
— Как сте?
— Много добре, но вие все още сте нуждаете от очила.
Бел почувства как гърбът й се втвърди. През последния месец Ема и Алекс я убеждаваха да прегледа очите си, но те все пак бяха от семейството. Този Джон Блекууд беше напълно непознат и със сигурност нямаше право да й говори така.
— Можете да бъдете сигурен, че ще взема съвета ви под внимание — измърмори тя, доста неучтиво.
Джон наклони глава и на устните му се появи иронична усмивка.
— Какво четете?
— „Зимна приказка“. — Бел се облегна и зачака обичайните снизходителни коментари относно жените и четенето.
— Отлична пиеса, но по мое мнение, не е най-добрата на Шекспир — изкоментира Джон. — Аз съм пристрастен към „Кориолан“. Не е много добре известна, но доста я харесвам. Може да я прочетете някой път.
Бел пропусна да се възхити от това, че е срещнала мъж, който в действителност я насърчава да чете и каза:
— Благодаря за предложението, но вече съм я чела.
— Впечатлен съм — каза Джон. — Чела ли сте „Отело“?
Тя кимна.
— „Бурята“?
— Да.
Джон затърси из ума си, за да си спомни най-малко известната творба на Шекспир.
— А какво ще кажете за „Влюбеният пилигрим“?
— Не ми е от любимите, но минах през него. — Бел се опита, но не успя да спре усмивката, която плъзна по лицето й.
Той се подсмихна.
— Моите комплименти, лейди Арабела. Не мисля, че дори съм виждал копие на „Влюбеният пилигрим“.
Бел се ухили, приемайки комплимента благосклонно и предишната й враждебност към мъжа се стопи.
— Защо не ми правите компания за няколко минути? — попита го тя, като махна към празното място на одеялото, разстлано под нея. — По-голямата част от храната, която донесох, все още стои и ще бъда щастлива да я споделя с вас.
За момент й се стори, че той ще приеме. Отвори уста, за да каже нещо, но след което издаде неясен звук и я затвори.
Когато най-накрая проговори, гласът му беше много остър и официален и всичко, което каза, беше:
— Не, благодаря ви. — Той направи няколко стъпки встрани от нея и обърна глава, така че да може да гледа към полята.
Бел повдигна глава и тъкмо щеше да каже още нещо, когато забеляза с изненада, че той накуцва. Тя се зачуди дали е бил ранен във войната на полуострова. Интригуващ мъж беше този Джон. Нямаше да има нищо против да прекара час или повече в неговата компания. И трябваше да признае, че той бе наистина много привлекателен, със силни, равномерни черти и тяло, което беше жилаво и силно, въпреки ранения му крак. Кафявите му като кадифе очи показваха очевидна интелигентност, но също така изглеждаха забулени от болка и скептицизъм. Бел започна наистина да го намира за много мистериозен.
— Сигурен ли сте? — попита тя.
— Сигурен за какво? — Той не се обърна.
Тя настръхна от неговата грубост.
— За това, че не искате да ми правите компания за обяд.
— Съвсем.
Това определено привлече вниманието й. Никой преди не й беше казвал, че е „съвсем“ сигурен, че може да се справи без компанията й.
Бел седеше неудобно върху одеялото си, а копието на „Зимна приказка“ лежеше отпуснато в скута й. Изглежда нямаше нещо, което можеше да му каже така, както беше наполовина обърнат с гръб към нея. А щеше да бъде неучтиво да започне да чете отново.
Джон рязко се обърна и прочисти гърлото си.
— Беше наистина много лошо от ваша страна да ми кажете, че имам нужда от очила — внезапно заяви тя, най-вече за да каже нещо, преди той да успее.
— Извинявам се. Никога не съм бил добър в учтивите разговори.
— Може би трябва да разговаряте повече — отвърна тя.
— Ако използвахте друг тон на гласа, милейди, някой би заподозрял, че флиртувате с мен.
Тя затвори шумно „Зимна приказка“ и стана.
— Мога да видя, че не лъжете. Вие не сте ужасен само в учтивите разговори. На вас ви липсва всякакво благоприличие.
Той сви рамене.
— Едно от многото ми качества.
Устата й се отвори от изненада.