— Виждам, че не сте съгласна с моето особено чувство за хумор.
— Трудно ми е да си представя, че повечето хора са.
Настъпи пауза и тогава в очите му се появи странна, тъжна светлина.
Изчезна също толкова бързо, а тонът му стана по-остър, когато каза:
— Не идвайте отново сама по тези места.
Бел напъха принадлежностите в чантата си.
— Не се притеснявайте. Няма да навлизам в имота ви отново.
— Не казах, че не може да идвате в собствеността ми. Просто не го правете сама.
Тя не знаеше как да отговори на това, така че каза само:
— Отивам си у дома.
Той погледна към небето.
— Да. Вероятно трябва. Скоро ще завали. Аз самият трябва да вървя около две мили до вкъщи. Със сигурност ще се намокря.
Тя погледна наоколо.
— Не взехте ли кон?
— Понякога, милейди, е по-добре да използвате краката си. — Той направи лек поклон с глава. — Беше удоволствие.
— За вас, може би — промърмори Бел под носа си.
Тя се загледа в него, докато той се отдалечаваше. Накуцването му беше доста явно, но се движеше много по-бързо, отколкото тя си мислеше, че е възможно. Задържа погледа си прикован върху него, докато той не изчезна от хоризонта. Когато се качваше на кобилата си, обаче, през главата й мина една интересна мисъл.
Той куцаше. Що за човек бе, щом предпочиташе да ходи пеша?
Джон Блекууд слушаше конския тропот от кобилата на лейди Арабела, когато тя препусна в лек галоп. Той въздъхна. Беше се държал като магаре.
Отново въздъхна, този път по-високо, със съжаление, полуненавист и чисто и просто раздразнение. Проклятие. Никога повече нямаше да знае какво да каже на жените.
Бел се отправи към Уестънбърт, домът на роднините й. Нейната братовчедка от Америка се беше омъжила за херцог Ашбърн преди няколко месеца. Младоженците предпочитаха усамотението на провинциалния живот пред Лондон и прекарваха в Уестънбърт почти цялото време след сватбата. Разбира се, сезонът беше приключил, така че във всеки случай нямаше никого в Лондон.
И все пак Бел имаше чувството, че Ема и съпругът й вероятно щяха да избягват социалната сцена на Лондон, дори след като започне новият сезон.
Бел въздъхна. Тя без съмнение щеше да се върне в Лондон за следващия сезон. Обратно към сватбения пазар, в търсене на съпруг. Беше й дошло до гуша от целия този процес. Беше минала вече през два сезона и бе натрупала над дузина предложения, но беше отхвърлила всяко от тях. Някои от мъжете бяха напълно неподходящи, но повечето от тях бяха от поносимия тип, от добри семейства и доста привлекателни. Просто не можеше да се реши да приеме мъж, за когото не я беше грижа достатъчно.
И сега, когато беше видяла колко щастлива е братовчедка й, знаеше, че ще е много трудно да се задоволи с нещо по-малко от най-пламенните си и необуздани мечти.
Бел пришпори коня си в лек галоп, когато дъждът започна да се усилва. Беше почти три часът и тя знаеше, че Ема ще е приготвила чай за нея, когато се върне. Беше при Ема и съпруга й Алекс от три седмици. Няколко месеца след сватбата на Ема, родителите на Бел бяха решили да отидат на ваканция до Италия. Нед, техният син и неин брат, се беше върнал обратно в Оксфорд за последната си година, така че не се нуждаеше от наблюдение, а Ема беше благополучно омъжена. Беше останала само Бел и след като Ема сега беше омъжена дама, тя бе подходяща придружителка, така че Бел беше отседнала при братовчедка си.
Бел не можеше да си представи по-приятно уреждане на нещата. Ема беше най-добрата й приятелка и след всичките пакости, които бяха вършили заедно, беше доста забавно да я има за придружителка.
Бел въздъхна облекчено, когато изкачи хълма и Уестънбърт се появи на хоризонта. Масивната сграда беше наистина много изящна, с високи, тесни колони от прозорци, обхождащи фасадата. Бел вече беше започнала да мисли за нея като за дом.
Тя влезе в конюшнята, отведе кобилата си до коняря и се затича лудо към къщата, смеейки се на опита си да избяга от дъждовните капки, които бяха започнали да падат още по-бързо. Тя се препъна на предното стълбище, но преди да успее да хване дръжката на тежката врата, икономът я отвори със замах.
— Благодаря, Норууд — каза тя. — Сигурно си ме видял да идвам.
Норууд кимна.
— Норууд, Бел върна ли се вече? — прелетя женски глас във въздуха и Бел чу стъпките на братовчедка си да тропат по пода на коридора, който водеше към фоайето. — Започна да става доста мокро навън. — Ема се появи зад ъгъла на коридора. — О, чудесно! Върнала си се.