— Може и да ви повярвам, ако сте много мил с мен този следобед — пошегува се тя.
— Ще бъда извънредно мил — каза Джон дяволито, — ако това ще ми гарантира допълнителна чаша чай.
— За вас винаги!
Те яздиха няколко минути, докато изведнъж Амбър спря и нервно наостри уши.
— Нещо не е наред ли? — попита Джон.
— Вероятно е само заек в гората. Амбър винаги е била много чувствителна по отношение на звуците. Всъщност е доста странно. Галопира из улиците на Лондон без никакви проблеми, но само я пуснете в тихата провинция и става подозрителна към всеки незначителен шум.
— Аз не чух нищо.
— Нито пък аз — Бел дръпна леко юздите. — Хайде момиче. Ще завали.
Амбър направи няколко колебливи стъпки и спря отново, извивайки рязко глава надясно.
— Не мога да си обясня какво става с нея — каза Бел смутено.
Бум!
Бел чу гръм от изстрел от близката гора и усети лек порив във въздуха, когато куршумът премина между телата им.
— Това да не бе… — започна да пита тя, но не завърши въпроса си, защото Амбър се подплаши и се изправи на задните си крака при силния шум. Бел трябваше да съсредоточи цялото си внимание в това да се задържи на седлото. Тя обви ръце около шията на кобилата и зашепна утешително: — Успокой се, момиче! Спокойно! — Тя бе толкова уплашена, че не бе сигурна дали думите й бяха предназначени да успокоят кобилата или нея.
Точно, когато бе убедена, че няма да може да се задържи още дълго, усети силните ръце на Джон да се увиват около кръста й и да я повдигат от седлото. Тя се приземи безцеремонно до него върху Тор.
— Добре ли си? — попита той дрезгаво.
Бел кимна.
— Така мисля. Трябва да си поема дъх. Най-вече се уплаших.
Джон я придърпа по-близо до себе си, без да може да повярва, колко силен страх го бе обзел, когато видя как се бе вкопчила в шията на Амбър.
Сега кобилата се въртеше нервно и дишаше шумно, но иначе бе доста по-спокойна. Щом Бел се поуспокои се отдръпна достатъчно от Джон, за да може да се вгледа в лицето му.
— Чух изстрел.
Джон кимна намръщено. Той не можеше да си представи, защо някой би искал да стреля по тях, но му бе ясно, че не трябва да стоят на едно място като неподвижни мишени.
— Ако останеш тук при мен, докато яздим обратно, Амбър ще ни последва ли?
Тя кимна и скоро те яздиха в галоп към Уестънбърт.
— Мисля, че беше инцидент — каза Бел щом забавиха темпото.
— Изстрелът?
— Да. Точно онзи ден Алекс ми казваше, че е имал проблеми с някакви бракониери. Сигурна съм, че това, което изплаши Амбър, бе заблуден изстрел.
— Беше прекалено близо, за да съм спокоен.
— Знам, но какво друго може да е? Защо някой ще иска да стреля по нас?
Джон сви рамене. Той нямаше врагове.
— Ще трябва да обсъдя това с Алекс — продължи Бел. — Сигурна съм, че той ще се погрижи. Някой можеше да бъде наранен. Ние почти бяхме.
Джон кимна, придърпа я по-близо до себе си и пришпори Тор. След няколко минути стигнаха конюшните на Уестънбърт, точно навреме, за да се скрият от дъжда, който се засили.
— Пристигнахме, милейди — каза той докато я сваляше от коня. — Ще успеете ли да се приберете в къщата невредима?
— О, но вие няма ли да дойдете? — По лицето й лесно можеше да се прочете разочарованието.
Той преглътна и един мускул на врата му потрепери.
— Не, наистина не мога. Аз…
— Но ако се опитате да яздите до дома си сега, ще прогизнете. Трябва да дойдете поне за един чай, дори само, за да се стоплите.
— Бел, аз…
— Моля ви.
Той се вгледа в тези прекрасни сини очи и се зачуди как някой намира сила да й откаже каквото й да е. Той надникна през вратите на конюшнята.
— Предполагам, че дъждът е доста силен.
Бел кимна.
— Със сигурност ще настинете, ако се опитате да яздите до дома си. Хайде, елате. — Тя хвана ръката му и заедно се втурнаха към къщата.
Докато стигнат до входната врата и влязат във вестибюла и двамата бяха доста прогизнали, а Бел можеше да усети как кичури от косата по й се залепяха по лицето.
— Сигурно изглеждам ужасно — каза тя смутено. — Трябва да отида да се преоблека.
— Глупости — каза Джон, прибирайки един мокър кичур зад ухото й. — Изглеждате прекрасно и… толкова загадъчна.