Бел затаи дъх. Все още усещаше докосването му.
— Искате да кажете наквасена. Чувствам се като мокър парцал.
— Уверявам ви, лейди Арабела, изобщо не приличате на парцал. — Той отпусна ръката си. — Макар че не мога да си представя, къде сте виждала такъв.
Бел се стегна.
— Аз не съм разглезеното дете, за което очевидно ме мислите.
Джон впи поглед в прекрасната спираща дъха жена, стояща пред него. Част от косата й се бе изплъзнала от прическата и златните кичури, накъдрени от влажния въздух, обгръщаха лицето й. Дългите й мигли блестяха от дъждовните капки и придаваха на очите й неописуем син цвят. Джон пое дълбоко дъх и не позволи на погледа си да се спусне надолу към нежните й устни.
— Повярвайте ми, не мисля, че сте дете — каза най-накрая той.
Бел преглътна нервно и не можа да скрие разочарованието, което се изписа на лицето й. Това не бяха точно думите, които се надяваше да чуе.
— Може би трябва да продължим разговора си в салона.
Тя се обърна и тръгна по коридора с гордо изправен гръб.
Джон въздъхна и я последва. Той винаги успяваше да каже грешното нещо, когато бе около нея. Искаше да я грабне в прегръдките си и да й каже, че е просто прекрасна… красива, умна и мила, и всичко, което един мъж би желал в една жена.
Ако я заслужаваше. А той знаеше, че никога нямаше да може да се ожени. Никога не би могъл да приеме любовта на една жена. Не и след Ана.
Когато Джон влезе в салона, Бел стоеше до прозореца, наблюдавайки как дъжда се стича по стъклото. Той започна да затваря вратата, но след това размисли и само я притвори. Тръгна към Бел, възнамерявайки да постави ръце на раменете й, но когато стигна на крачка от нея, тя се завъртя рязко.
— Не съм разглезена — упорито каза Бел. — Знам, че не съм имала труден живот, но не съм разглезена.
— Знам, че не сте — тихо повтори Джон.
— Да си разглезен означава да си своенравен и манипулиращ — продължи Бел. — А аз не съм нито едно от тези неща.
Той кимна.
— И не знам защо винаги трябва да правите такива ужасни коментари за произхода ми. Вашият баща също е граф. Алекс ми каза.
— Беше граф — поправи я Джон, спокоен, че тя си мислеше, че я отблъсква заради по-ниско социално положение. Това също бе сред причините, но бе най-малката му грижа. — Беше разорен граф, който със сигурност не можеше да си позволи да издържа седем деца, последното от които, родено след смъртта му, аз.
— Седем деца? — попита Бел учудено. — Наистина?
— Едно бе мъртвородено — призна Джон.
— Сигурно е било прекрасно детство, след като е имало толкова много деца, с които да си играете.
— В действителност не съм прекарвал много време с тях. Те обикновено бяха заети с техни си неща.
— Ооо — намръщи се Бел, не много доволна от семейната картина, която той й бе обрисувал. — Майка ви сигурно е била доста заета с всички тези деца.
Джон се усмихна дяволито.
— Предполагам, че баща ми също.
Тя се изчерви.
— Мислите ли, че можем да започнем от начало този следобед? — попита Джон, взе ръката й и я целуна леко по кокалчетата. — Извинявам се за това, че предположих, че никога не сте виждала парцал.
Бел се подсмихна.
— Това е най-абсурдното извинение, което някога съм чувала.
— Така ли смятате? Аз самият мисля, че бе доста убедително, особено като прибавим и целувката по ръката.
— Целувката бе чудесна, а извинението много мило. Частта с парцала ми се стори забавна.
— Забравете за парцала — каза Джон и я поведе към близкото канапе.
— Тази тема напълно е заличена от ума ми — увери го тя.
Той седна в другия край на канапето.
— Забелязах, че носите том с поезията на Уърдсуърт.
Бел погледна към забравената книга.
— О, да. Опасявам се, че вие ме вдъхновихте. Но това, което искам да знам, е, кога ще се захванете със задачата вие самият да напишете нещо. Знам, че ще бъдете блестящ.
Джон се усмихна на похвалата й.
— Вижте какво се получи, когато се опитах да бъда поетичен този следобед. Нарекох ви неразгадаема. Някак, това не е първата дума, която ми идва наум, когато се замисля за велика поезия.
— Не бъдете глупав. Всеки, който обича поезията, толкова много, колкото вас, трябва да може да пише сам. Нужно е само да съсредоточите всички сили в това.
Джон погледна към светналото й лице. Тя имаше толкова вяра в него.