Това чувство бе ново за него, семейството му никога не беше показвало голям интерес към заниманията му. Той не можеше да понесе да й каже, че вярата й не бе основателна и бе ужасен как би реагирала, когато разбере, какъв мъж е той в действителност.
Но Джон не искаше да мисли за това. Желаеше да мисли само за жената. Жената, която ухаеше на пролет. Чудеше се колко дълго можеше да държи реалността на миналото си далеч от ума си. Можеше ли да го направи за повече от няколко минути? Можеше ли да си подари цял следобед в нейната компания?
— О, боже — каза Бел, нахлувайки в мъчителните му мисли. — Забравих да позвъня за чай.
Тя стана, прекоси стаята и дръпна връвта на звънчето.
Джон също се изправи, когато тя стана, прехвърляйки тежестта на здравия си крак. Преди Бел да седне отново, Норууд влезе в стаята с бързи и тихи стъпки. Тя поръча чай и бисквити, и Норууд излезе точно толкова тихо, колкото бе влязъл, затваряйки вратата след себе си.
Бел проследи иконома с поглед, докато той напускаше стаята, а след това се обърна и погледна към Джон, който стоеше близо до канапето. Докато го наблюдаваше от другия край на стаята, тя бе сигурна, че сърцето й спря да бие. Той изглеждаше толкова красив и силен в дрехите си за езда и тя не можеше да не види одобрението в очите му, когато той отвърна на погледа й. Бел си спомни думите му от предишния ден. Не съм мъжът, за когото ме мислите.
Истина ли бе това? Или е възможно да не бе мъжът, за когото се мислеше той? На нея й изглеждаше толкова очевидно. Беше в начина, по който рецитираше поезия и плътната му прегръдка докато бяха на коня му. Той се нуждаеше от някого, който да му покаже, че е добър и силен. Да смееше ли да се надява… че се нуждае от нея?
Тя прекоси стаята нервно и спря на крачка от него.
— Мисля, че сте много добър мъж — каза тихо Бел.
Джон затаи дъх, когато надигащата се вълна от желание премина през него.
— Не, Бел, не съм. Когато позвънихте за чай, се канех да ви кажа… — Господи, как можеше да й каже? — Исках да ви кажа…
— Какво, Джон? — Гласът й бе крайно тих. — Какво искахте да ми кажете?
— Бел, аз…
— За целувката ли е?
Това беше еротичен кошмар. Тя стоеше пред него, предлагайки себе си и беше дяволски трудно да слуша съвестта си и да постъпи правилно.
— О, господи, Бел — изстена той. — Не знаеш какво говориш.
— Напротив, знам. Помня всеки миг от целувката ни на езерото.
Господ да му е на помощ! Джон се наведе малко по-близо до нея. Ръката му се протегна напред без заповед от разума му и обхвана нейните в топла прегръдка.
— О, Джон — въздъхна тя, гледайки към ръката му, сякаш имаше силата да излекува всички болести по света.
Такава преданост, такава вяра и чиста красота бе повече, от колкото той можеше да понесе. Със стон, който се колебаеше между удоволствието и агонията, той я дръпна грубо към себе си. Устните му намериха нейните в безумна целувка и той отпи от нея като мъж, който е бил оставен без вода в продължение на години. Вплете пръсти в косата й, наслаждавайки се на копринената й мекота, докато устните му обхождаха лицето, боготворяха очите, носа и скулите й.
В един момент по време на целувката, той започна да се чувства излекуван. Тъмнината в сърцето му не изчезна, но започна да се напуква и разпада. Товарът върху раменете му не се повдигна напълно, но някак си изглеждаше по-олекнал.
Можеше ли тя да направи това за него? Беше ли толкова чиста и добра, че да може да изтрие петната в душата му? Джон започна да се чувства зашеметен и я притисна по-близо до себе си, поставяйки леки целувки по челото й.
И тогава тя въздъхна.
— О, Джон, чувствам се толкова добре. — И той знаеше, че е така.
— Колко добре? — тихо попита той, захапвайки ъгълчето на устата й.
— Много, много добре — засмя се Бел и жадно отвърна на целувките му.
Устните на Джон преминаха от бузата до ухото й и той игриво гризна долната му част.
— Имаш толкова сладки, малки ушенца — каза той дрезгаво. — Като кайсии.
Бел се отдръпна с изненадана усмивка.
— Кайсии?
— Казах ти, че не съм много поетичен.
— Обичам кайсии — лоялно обяви тя.
— Ела обратно тук — каза той, смеейки се. След това седна на канапето и я дръпна към себе си.
— О, както желаете, милорд — Бел направи най-добрата си имитация на похотливост.
— Каква сладострастна девойка си ти.
— Сладострастна девойка? Това със сигурност не е много поетично.