— О, тихо — каза Джон и наистина я накара да замълчи с друга целувка, след това се облегна назад върху възглавниците и придърпа Бел върху себе си. — Казвал ли съм ти — прошепна той между целувките, — че си най-красивата жена, която някога съм срещал?
— Не.
— Така е. И най-умната, и най-милата и… — Ръката на Джон се спусна надолу по тялото й, обхвана дупето й и го притисна. — Имаш най-сладкото дупе, което съм виждал.
Бел се отдръпна с шокирана моминска чест, а след това избухна в смях и рухна върху него, останала без дъх.
— Никой не ми е казвал, че целуването е толкова забавно нещо.
— Разбира се, че не са. Родителите ти, разбира се, не са искали да обикаляш наоколо и да целуваш всеки, който ти се изпречи на пътя.
Бел докосна челюстта му, галейки наболата му брада.
— Не, само теб.
Джон не мислеше, че родителите й биха били много щастливи да се целува и с него, но той отхвърли тази мисъл от ума си, защото не желаеше да развали съвършенството на момента.
— Повечето хора не се смеят толкова много, докато се целуват — ухили се той момчешки и щипна носа й.
Бел го ощипа по гърба.
— Не го ли правят? Колко жалко за тях.
Джон я привлече плътно към тялото си в смазваща прегръдка, сякаш можеше със силата си да я привърже към себе си. Вероятно малко от добрината й можеше да проникне в него, да прочисти душата му и… той затвори очи. Беше започнал да фантазира.
— Нямаш представа колко прекрасно се чувствам точно в този момент — прошепна той в косата й.
Бел се сгуши по-близо до него.
— Знам точно колко.
— За съжаление, чаят ще пристигне всеки момент и не мисля, че е нужно прислугата да знае, точно колко прекрасно се чувстваме.
— О, господи! — ахна Бел и почти прелетя през стаята. — Добре ли изглеждам? Можеш ли да познаеш, че аз… че ние…?
— Аз мога да позная — каза Джон шеговито, опитвайки се да игнорира болката от незадоволената нужда, която пулсираше в тялото му. — Но ако пригладиш косата си, не мисля, че някой друг ще забележи.
— Навън вали — каза тя с треперещ глас. — Норууд ще предположи, че затова изглеждам по този начин. — При цялото си дръзко поведение този следобед, Бел не бе готова да бъде хваната в подобна ситуация от иконома на братовчедка си.
— Седни — нареди Джон. — Ще разговаряме като двама разумни възрастни и Норууд няма да заподозре нищо.
— Така ли мислиш? Ще бъда толкова засраме…
— Просто седни, моля те, и ще проведем учтив разговор докато икономът ви дойде.
— Не мисля, че ще мога — каза Бел, а гласът й прозвуча повече като шепот.
— Защо не?
Тя се настани в едно кресло и заби поглед в краката си.
— Защото всеки път щом те погледна, си спомням как ме прегръщаш.
Сърцето на Джон заблъска в гърдите му. Той пое дълбоко дъх, борейки се с все по-болезнената нужда да скочи от канапето, да сграбчи Бел и да я вземе точно там. За щастие, бе спасен от необходимостта да отвърне на емоционалния й коментар от почукване по вратата.
Норууд влезе с поднос с чай и бисквити. След като му благодари, Бел взе чайника и започна да налива чая. Джон забеляза, че ръцете й треперят. Без да каже нищо, той пое чашата, която тя му подаде и отпи.
Бел също отпи от чая си, желаейки ръцете й да спрат да треперят. Не че бе засрамена от поведението си, тя просто бе шокирана от силата на реакцията си към него. Никога не си бе представяла, че тялото й може да бъде толкова топло отвътре.
— Бих дал пени, за да разбера мислите ти — изведнъж каза Джон.
Тя погледна към него над чашата си и се усмихна.
— О, те струват много повече от едно пени.
— Какво ще кажеш тогава за един паунд?
За миг Бел си поигра с мисълта да му каже какво точно си мислеше. Но само за миг. Майка й не я бе отгледала, да бъде толкова разпусната.
— Чудех се дали искаш да излея чая върху крака ти сега или да изчакам докато поизстине малко?
Джон изпъна ранения си крак напред, колкото можеше и погледна към него преценяващо, преструвайки се, че обмисля сериозно въпроса.
— Предполагам, че топъл е по-добре, не мислиш ли?
Бел вдигна чайника с дяволита усмивка.
— Ако това свърши работа, ще променим медицината завинаги. — Тя се наведе над него и за секунда Джон си помисли, че наистина ще излее чая върху крака му. В последния миг изправи чайника и го остави на масата. — Дъждът се усили доста — каза тя, поглеждайки през прозореца. — Няма да може да се прибереш за известно време.