— Предполагам, че ще успеем да се поддържаме заети.
Бел го погледна само веднъж и вече знаеше точно с какво той искаше да се поддържат заети. Тя не отричаше, че също жадуваше да прекара следобеда в прегръдките му, но имаше доста голям шанс Алекс или Ема да се появят и последното нещо, което искаше, бе да ги заварят в подобна ситуация.
— Мисля — най-накрая каза тя, — че трябва да се захванем с друга дейност.
Джон изглеждаше толкова разочарован, че Бел едва успя да сподави смеха си.
— Какво предлагаш да правим?
Тя остави чашата си.
— Можеш ли да танцуваш?
Глава седма
Джон остави чашата си много, много бавно.
— Бел — каза най-накрая той, — трябва да знаеш, че не мога.
— Глупости. Всеки може да танцува. Трябва само да опиташ.
— Бел, ако това е някаква шега…
— Разбира се, че не е шега — прекъсна го бързо тя. — Знам, че кракът ти е ранен, но не изглежда да те забавя много.
— Може и да съм се научил да се движа с подобаваща бързина, но го правя с пълна липса на грация. — Ръката му несъзнателно се размърда по крака му. В ума му блуждаеха кошмарни сцени как се препъва несръчно по пода. — Сигурен съм, че може да се запълним времето си и без да се правя на глупак, докато се опитвам да танцувам. Освен това нямаме музика.
— Хмм, това е проблем. — Бел се огледа наоколо, докато не попадна на пианото в ъгъла. — Изглежда имаме два варианта. Първият е да повикам Ема, за да ни акомпанира, но се опасявам, че тя никога не е притежавала музикален талант. Не пожелавам подобно наказание и на най-големия си враг. — Усмихна се тя сияйно. — Да не говорим за един от добрите ми приятели.
Силата на усмивката й удари Джон право в сърцето.
— Бел — каза той нежно. — Не мисля, че това ще стане.
— Няма да разбереш докато не опитаме. — Тя се изправи и приглади роклята си. — След като установихме, че не е решение Ема да свири, предполагам, че ще трябва да пеем.
— Можеш ли?
— Да пея ли?
Джон кимна.
— Предполагам толкова добре, колкото ти можеш да танцуваш.
— В такъв случай, милейди, мисля, че сме в беда.
— Само се шегувам. Може да не съм най-добрата певица, но все пак мога да изпея един верен тон.
Колко болка можеше да му причини да се преструва — дори само за един следобед — че тя можеше да бъде негова, че е негова, че той можеше да е достоен за нея? Джон се изправи, твърдо решен да вкуси късче от рая.
— Надявам се, че ще бъдеш така любезна, да не викаш много силно, когато те настъпвам по краката.
— О, не се притеснявайте милорд, ще издавам съвсем тихи звуци. — Тя се повдигна импулсивно и бързо целуна Джон по бузата, прошепвайки: — Моите крака са доста издръжливи.
— За твое добро се надявам наистина да е така.
— Сега, кой танц знаеш?
— Нито един.
— Нито един? Какво си правил в Лондон?
— Никога не съм обръщал внимание на подобни неща.
— О! — Бел захапа долната си устна. — Това ще е по-голямо предизвикателство, отколкото си представях. Но не се страхувай, не се съмнявам, че ще се справим.
— Мисля, че по-уместният въпрос е дали ти ще се справиш?
— Разбира се — каза Бел жизнерадостно. — Повярвай ми, ще се справя. Мисля, че трябва да започнем с валс. Някой от другите танци може да са прекалено натоварващи за крака ти. Въпреки, че може и да не е така. Ти сам каза, че си способен да се движиш с добра скорост.
Джон потисна една усмивка.
— Един валс ще бъде удоволствие за мен. Само ми кажи какво трябва да правя.
— Сложи ръката си тук. — Бел взе ръката му и я постави на крехката си талия. — И после аз ще сложа моята ръка на рамото ти, виждаш ли? Хмм, доста си висок.
— Това комплимент ли е?
— Разбира се, че е. Въпреки, че нямаше да те харесвам по-малко, ако беше по-нисък.
— Несъмнено е добре, да го зная.
— Шегуваш ли се с мен?
— Само малко.
Бел го погледна закачливо.
— Е, предполагам, че малко е позволено, но не повече. Аз съм ужасно чувствителна.
— Ще се опитам да се сдържа.
— Благодаря ти.
— Макар че понякога го правиш много трудно.
Бел го мушна в гърдите и продължи урока им по валс.
— Тихо! Сега хвани другата ми ръка, ето така. Чудесно! Готови сме.