— Аз… аз мисля, че да.
— Само мислиш?
Бел рязко се върна в действителността.
— Не, разбира се, че не. Сигурна съм. Ти си много елегантен танцьор. Сигурен ли си, че за първи път танцуваш валс?
— Всъщност сестрите ми ме принуждаваха да им партнирам, докато се учиха.
— Знаех си, че не си новак.
— Тогава бях само на девет.
Бел сви устни замислено, без да осъзнава как изкушаваше Джон да я целуне.
— Не съм сигурна, когато си бил на девет, дали хората въобще са танцували валс?
Той сви рамене.
— Семейството ни бе доста напредничаво.
Докато се въртяха из салона, Джон се зачуди дали не се бори за загубена кауза. Той продължаваше да си повтаря, че трябва да стои настрана от Бел, но решението му се оказа безполезно срещу лъчезарната й усмивка. Той знаеше, че не може да се ожени за нея; ако го направи, само щеше да нарани жената, която искаше да защитава и за която да се грижи.
Той се чувстваше като измамник дори само докато стоеше до нея, след това, което бе направил в Испания. Джон издиша бавно, погледът му бе съчетание от задоволство и безсилие. Беше си обещал този следобед. Само няколко часа щастие, без да го преследват спомени за Ана.
— Предполага се, че трябва да водим разговор — внезапно каза Бел.
— Така ли?
— Да. Иначе хората ще си помислят, че не се харесваме.
— Тук няма никого, който да си направи заключение нито за едното, нито за другото — отбеляза Джон.
— Знам, но все пак ти показвам как да танцуваш валс и по-често това се прави по време на някое събиране, не в частен салон.
— Това е доста жалко.
Бел не обърна внимание на коментара му.
— Затова мисля, че трябва да се научиш да водиш разговор, докато танцуваш.
— Обикновено толкова ли е трудно?
— Може да бъде. На някои мъже им е необходимо да броят докато танцуват, за да спазват такта и е трудно да водиш разговор с някого, когато той повтаря само раз-два-три.
— Е, щом е така, нека да говорим.
— Добре. — Тя се усмихна. — Скоро писал ли си някое стихотворение?
— Просто си търсеше извинение да ме попиташ — обвини я Джон.
— Може би, а може би не.
— Бел, казах ти, че не съм поет.
— Не ти вярвам.
Джон изстена и в раздразнението си обърка стъпките.
— Ще се опитам да напиша едно стихотворение — най-накрая каза той.
— Великолепно! — въодушеви се Бел — Нямам търпение.
— На твое място не бих очаквал нещо брилянтно.
— Глупости — каза тя позитивно настроена. — В трепетно очакване съм.
— Какво е това? — Внезапно ги прекъсна нечий глас. — Танци в собствения ми дом, а аз не съм поканена?
Джон и Бел спряха по средата на едно завъртане, за да погледнат назад и да видят как Ема влиза в стаята.
— Учех Джон как да танцува валс — обясни Бел.
— Без никаква музика?
— Реших, че е по-добре да не те моля да ни акомпанираш на пианото.
Ема се намръщи.
— Това вероятно е било добра идея. — Тя погледна към Джон. — Все още не съм срещнала някого, който да свири по-лошо от мен. Включително персонала в конюшнята.
— Така ми казаха и на мен.
Ема не обърна внимание на дяволитата му усмивка.
— Насладихте ли се на урока, Джон?
— Доста. Бел е прекрасна танцьорка.
— И аз винаги съм мислила така. Разбира се, самата аз, никога не съм танцувала с нея.
Ема се премести до стола и седна.
— Ще имате ли нещо против да се присъединя към вас за чая? Поръчах на Норууд да ни донесе нов чайник. Опасявам се, че този вече е напълно изстинал.
— Разбира се, че не — каза Джон любезно. — Все пак това е вашият дом.
Ема се усмихна знаещо, забелязвайки, че Джон и Бел все още стояха прегърнати.
— Не оставяйте присъствието ми да ви възпира от танца — каза тя с дяволита усмивка.
Двамата мигновено се заизвиняваха засрамено, разделиха се и Бел седна на канапето. Джон измърмори нещо от рода, че трябва да се връща у дома, на което Ема отвърна весело.
— О, но вие не можете.
Бел погледна подозрително братовчедка си и мигновено осъзна, че Ема бе решила, че двамата с Джон си подхождат много добре.
— Вали като из ведро — бързо обясни Ема. — Трябва да останете, докато дъждът намали.