Джон се отказа да отбележи, че дъждът бе намалял леко и ако изчака още повече, щеше да стане по-лошо.
Той се усмихна загадъчно на двете красиви жени и седна срещу тях на елегантния и доста неудобен стол.
— Не трябва да седите на този стол — каза Ема. — Ужасно неудобен е и досега да съм се отървала от него, ако майката на Алекс не ме бе убедила, че е абсолютно безценен. Защо не седнете на канапето при Бел?
Джон повдигна една вежда.
— Мразя, когато хората правят така — измърмори Ема. Но продължи ведро. — Уверявам ви, че ще имате ужасни болки в гърба утре, ако постоите в този стол за повече от пет минути.
Джон се изправи и седна удобно до Бел.
— Ваш покорен слуга, Ваша светлост — каза той учтиво.
Ема се изчерви, долавяйки веселието и насмешката в гласа му.
— О, боже — каза тя високо. — Чудя се, защо ли се бави чаят? Ще ида да проверя какво става. — Със забележителна бързина Ема стана и излезе от салона.
Джон и Бел се спогледаха, Бел се бе изчервила до корените на златната си коса.
— Братовчедка ти не е усвоила изкуството на лукавството — сухо отбеляза Джон.
— Не е.
— Не съм напълно сигурен какво очаква да постигне. Вероятно ще се натъкне на прислужницата, която носи чая само на две крачки от салона.
Бел преглътна смутено, спомняйки си как преди време тя и сестрата на Алекс, Софи, бяха успели да оставят Ема и бъдещият й съпруг сами за цели пет минути под претекст, че отиват да видят несъществуващ клавесин.
— Мисля, че ще успее да измисли нещо.
— Колкото и да ми се иска отново да те взема в обятията си, нямам желание да бъда прекъснат от братовчедка ти, когато се завърне с чая.
— О, аз не бих се тревожила за това — измърмори Бел. — Тя ще намери начин да ни предупреди за предстоящото си появяване. Доста е изобретателна.
В същия момент те чуха вика на Ема от другата страна на затворената врата.
— Каква изненада!
Бел се намръщи.
— Мислех си, че ще ни даде малко повече време.
Вратата се отвори.
— Вижте, на кого се натъкнах в коридора — каза Ема, държейки ръката на Алекс. — Не го очаквах да се прибере толкова рано днес.
— Внимателно изготвеният й план се провали, заради грижливия й съпруг — измърмори Джон, докато ставаше.
Бел преглътна смеха си и каза:
— Радвам се да те видя, Алекс.
— Бях излязъл навън само, за да проверя полетата — отвърна той, мръщейки се озадачено.
— Без значение, прекрасно е, че се прибра — каза Ема неубедително.
— Разбрахте ли какво се е случило с чая? — попита Джон.
— Чаят? О, да, чаят. Ами, не, всъщност не.
— Мхм.
Ема подскочи при звука на Норууд, който се прокашля точно зад нея.
— Чаят ви, Ваша светлост?
— О, благодаря ти, Норууд. Мисля, че може да го оставиш ето там, на масичката.
— Чай звучи доста съблазнително, след като яздих из дъжда цял следобед — каза Алекс любезно. — Макар че няма изгледи да намали.
Бел не бе сигурна, но мислеше, че чу как Ема изстена.
Ема приготви чаша за Алекс и след като отпи той каза:
— Утре близо до селото ще има панаир. Видях как хората се подготвят за него, докато бях навън.
— Наистина ли? — отвърна радостно Ема. — Обожавам панаири. Ще идем ли?
— Не съм сигурен — каза Алекс замислено. — Не ми допада идеята да се блъскаш из тълпите.
Тази забележка бе посрещната с бунтовнически поглед от страна на Ема.
— О, я не бъди скучен — отвърна тя. — Не можеш да ме държиш затворена тук завинаги.
— Добре. Но трябва да ми обещаеш, че ще се пазиш. — Алекс се обърна към Джон и Бел, които наблюдаваха развеселени размяната на реплики от канапето. — Желаете ли да дойдете с нас?
На устните на Джон веднага дойде отказ, но преди да може да проговори през ума му премина картината на танцуващата в ръцете му Бел.
Те танцуваха валс… Очите й грееха от щастие. Сърцето му бе изпълнено с нежност, а тялото му с желание. Вероятно той можеше да има малко щастие в живота си. Може би петгодишният ад бе достатъчно изкупление за греховете му.
Той се обърна към Бел. Тя вдигна глава и се усмихна, повдигайки вежди подканващо.
— Разбира се — каза той. — Ще дойда след обяд и ще тръгнем заедно от тук.
— Великолепно. — Алекс отново отпи от чая си и погледна навън, където небето се чернееше злокобно. — Не искам да съм груб, Блекууд, но ако бях на твое място, щях да поема към дома сега, докато дъждът е понамалял. Изглежда сякаш скоро ще завали като из ведро.