— И аз си мислех същото. — Джон се изправи и се поклони на дамите.
Бел естествено съжаляваше, че той си отиваше, но комичният образ на Ема, седнала унила и с преведена стойка в стола си, след като съпругът й несъзнателно провали всичките й внимателно изградени планове, повече от достатъчно се отплати за разочарованието й.
Когато Джон се прибра у дома този следобед, там го чакаше нова бележка.
„В Оксфордшир съм.“
Той поклати глава. Трябваше да намери някакъв начин да се свърже с предишните собственици на Блечфорд Манър. Те му изглеждаха малко луди — точно от типа хора, които биха имали приятели, пишещи подобни странни бележки.
Въобще не му хрумна, че бележката и стрелбата в гората може да са свързани.
Същата вечер Джон си наля чаша бренди, преди да изкачи стълбите към стаята. Тъкмо щеше да отпие, но седна на нощното шкафче. Чувстваше се достатъчно сгорещен и без него. Какво ставаше? Това чувство бе липсвало толкова дълго време от живота му, че вече не бе сигурен как да го разпознае.
Легна си доволен. Не очакваше, че ще сънува.
Беше в Испания. Бе горещ ден, но ротата му бе в добро настроение, нямаше битки поне от седмица. Седеше на една маса в таверна с празна чиния от вечерята пред себе си. Какъв беше този странен звук, идващ от горе? Той си поръча още едно питие.
Туп.
— Мисля, че това място е узряло за забавления — Джон потърка очи. Кой каза това?
Още едно тупване. Още един вик.
Джон бавно тръгна към стълбите. Какво не беше наред? Шумът ставаше по-силен, докато минаваше по коридора на втория етаж.
И тогава го чу отново. Този път беше ясно.
— Неееее!
Гласът на Ана.
Той нахлу през вратата.
— О, господи, не — извика той. Едва виждаше Ана, слабата й фигура се губеше под Спенсър, който безмилостно навлизаше в нея.
Но можеше да чуе плача й.
— Нееее, неее, моля ви, неееее!
Джон не се спря да помисли. Подивял, той издърпа Спенсър от момичето и го захвърли към стената. Погледна към Ана. Косата й… какво ставаше? Беше станала руса. Това бе Бел. Дрехите й бяха разкъсани, тялото и поругано и наранено.
— О, Господи, не и това! — Викът сякаш дойде от самата душа на Джон.
Той се обърна към мъжа, подпрян на стената и ръката му се стегна около пистолета му.
— Погледни ме, Спенсър — нареди той.
Мъжът вдигна глава, но вече не бе Спенсър.
Джон се озова изправен пред собственото си лице.
— О, боже, не — изстена той, препъвайки се назад в леглото. — Не и аз. Не мога да направя това. Не бих могъл. — И тогава другият Джон се разсмя. Беше болен, безумен звук. — Не бих го направил. Не бих могъл. О, Бел. — Той погледна надолу към леглото, но нея вече я нямаше. — Не! Бел!
Джон се събуди от вика си. Задъхан, той притисна ръцете си към стомаха. Завъртя се напред-назад, а тялото му се разкъсваше от безшумни стенания.
Глава осма
Бел лежеше подпряна в леглото и прелистваше страниците на сборника със стихотворенията на Уърдсуърт, който нямаше възможност да прочете този следобед. Тя усети, че присвива очи повече от обикновено, затова се наведе към нощното си шкафче и запали още една свещ. Тъкмо се бе настанила отново, когато на вратата се почука.
— Влез.
Ема нахлу в стаята, виолетовите й очи грееха от вълнение.
— Софи ще ражда! — извика тя. — Три седмици по-рано! Току-що пристигна пратеник с бележка от съпруга й.
— Това е прекрасно — каза Бел. — Нали?
— О, да! Не е добре едно бебе да се ражда преждевременно, но три седмици не са много, а и Оливър бе писал, че Софи може да не е изчислила правилно.
— Сутринта ли ще потеглите с Алекс?
— По първи петли. Исках да тръгнем още сега, но Алекс не ще и да чуе за това.
— Прав е. През нощта пътищата са опасни.
— Знам — отвърна Ема с разочаровано изражение. — Но реших да те уведомя тази вечер в случай, че желаеш да ни придружиш. Или ако не, просто да ти съобщя за плановете ни, защото със сигурност ще потеглим, преди да се събудиш.