— Мисля, че няма да дойда с вас — каза бавно Бел, като побираше думите си внимателно. Цяла вечер очакваше с нетърпение панаира и не желаеше да се отказва от разходката си с Джон. Особено сега, когато щяха да бъдат сами. — Не мисля, че Софи ще желае къщата й да е пълна с гости, докато ражда. Ще я посетя щом бебето порасне малко.
— Добре тогава, ще предам поздравите ти. — Ема се намръщи. — Макар че не съм сигурна, че трябва да те оставям тук сама. Не мисля, че е уместно.
— Сама? — попита невярващо Бел. — Тук има повече от стотина слуги.
— Не точно сто — поправи я Ема. — А и обещах на майка ти да бъда добра компаньонка.
— Не мога да си представя, какво си е мислила майка ми, когато е решила, че от теб ще излезе добра компаньонка?
— Ти си по-запозната с обществените норми — поколеба се Ема. — Ако мислиш, че няма да има проблем…
— Знам, че няма да има. Все пак тук не е Лондон. Съмнявам се някой да разбере, че съм била сама. Но дори и да разберат, няма да предизвика много шум с тези стотина прислужника, които бдят над мен.
— Добре — най-накрая се съгласи Ема. — Само, моля те, не кани лорд Блекууд. Не искам да се разчуе, че сте прекарвали време заедно без компаньонка.
Бел изсумтя.
— Това е съвсем ново, след машинациите ти този следобед.
— Това беше друго — отвърна Ема отбранително. Все пак поне имаше благоприличието да се изчерви. — И не ми казвай, че не си оценила моите, така наречени машинации. Видях начина, по който го гледаше.
Бел въздъхна и се сгуши в завивката си.
— Не го отричам.
Ема се наведе напред, силно заинтересована.
— Влюбена ли си в него?
— Не знам. Как разбира човек?
Ема се замисли за миг преди да отговори.
— Просто знаеш. Промъква се в теб. Поетите пишат за любов от първи поглед, но аз не мисля, че се случва така.
Усмивката на Бел бе изпълнена с копнеж.
— Може би само в романтичните новели.
— Да. — Ема внезапно се изправи. — По-добре да се запътя към леглото си. Искам да стана рано утре сутрин.
— Спокойно пътуване — пожела й Бел.
— Благодаря. О, моля те, утре предай извиненията ни на лорд Блекууд, че няма да може да дойдем на панаира с вас. Макар да съм убедена, че ще му се наслаждавате повече без нас.
— Сигурна съм, че ще е така.
Ема се намръщи.
— Само не го кани тук след това. И каквото и да правиш, не ходи сама до Белами Парк.
— Не мисля, че се казва така.
— Как е името тогава?
Бел въздъхна.
— Не мога да го запомня. Нещо с Б…
— Е, както и да се нарича, не отивай там. Майка ти ще ми изтръгне сърцето.
Бел кимна и изгаси свещите, докато Ема излизаше от стаята.
Малко след пладне на следващия ден Джон пое към Уестънбърт, повтаряйки си за стотен път, че ще трябва да сложи край на сляпото си увлечение към Бел. Ставаше все по-трудно да я отблъсква. Изглежда тя имаше толкова много вяра в него, че той бе почти готов да повярва, че заслужава щастието, което тя му предлагаше.
Но сънищата имаха странен начин да се промъкнат в реалния живот и Джон не можеше да се отърси от образа на Бел, докато лежеше върху онова легло в Испания, а тялото й бе поругано и използвано.
Той не можеше да бъде с нея. Сега го знаеше по-добре от всякога. Щеше да й каже днес. Закле се пред себе си, че ще го направи, без значение колко болезнено щеше да бъде. Трябваше да го направи, но… след панаира. Още един блажен следобед със сигурност нямаше да навреди.
Да стигне до Уестънбърт с кон, му отне само петнадесет минути. Джон остави жребеца си в конюшнята, качи се по предните стълби и вдигна ръка да почука.
Норууд отвори вратата преди ръката му да успее да докосне дървото.
— Как сте, милорд? — напевно произнесе той. — Лейди Арабела ви чака в жълтия салон.
— Не, не съм там — изчурулика Бел, изскачайки от една от многото стаи, обграждащи големия салон. — Здравей, Джон. Знам, че би трябвало да чакам покорно в салона да дойдеш, но бях толкова нетърпелива. Никога няма да познаеш, какво се случи.
— Сигурен съм, че няма да успея.
— Алекс и Ема трябваше да заминат в ранни зори. Сестрата на Алекс е започнала да ражда.
— Поздравления — автоматично каза Джон. — Това означава ли, че разходката ни се отлага?
— Не, разбира се. — Не бе ли забелязал, че е с най-хубавия си костюм за езда? — Не виждам причина двамата с теб да не може да прекараме чудесно и сами.