Бел се изправи, без да каже нищо и го последва към мястото, където бяха оставили конете си. Тръгнаха бавно пеша, през гората към Уестънбърт и Блечфорд Манър. Конете им ги следваха послушно, като от време на време спираха да наблюдават някоя от многото малки животинки, които бягаха из гората.
След около петнадесет минути на зловеща тишина Джон спря рязко.
— Бел, трябва да поговорим.
— Трябва ли?
— Да, това… — Джон се мъчеше да намери правилните думи, но главата му сякаш бе празна. — Това, което става между нас… трябва да спре.
Бел усети прилива на силна и мрачна болка, която започна да се разпростира по тялото й.
— Защо? — тихо попита тя.
Той погледна настрани, неспособен да я погледне в очите.
— За нас няма бъдеще. Трябва да осъзнаеш това.
— Не — каза тя рязко, болката я правеше смела и малко невъздържана. — Не, не го осъзнавам.
— Бел, аз нямам никакви пари, кракът ми е безполезен и едва получих титла.
— Защо казваш това? Тези неща не са важни за мен.
— Бел, ти можеш да имаш всеки мъж на земята.
— Но аз искам теб!
Пламенният й отговор увисна във въздуха и мина доста време преди Джон да може да каже нещо.
— Правя това за твое добро.
Бел отстъпи назад почти заслепена от болка и ярост. Думите му бяха като физически удари и тя се запита панически дали някога отново ще изпита щастие.
— Как смееш да се отнасяш снизходително към мен — най-накрая каза тя.
— Бел, не мисля, че си се замисляла сериозно по въпроса. Родителите ти никога няма да ти позволят да се омъжиш за някой като мен.
— Ти не познаваш родителите ми. Не знаеш какво искат за мен.
— Ти си дъщеря на граф.
— Както отбелязах по-рано, ти също си син на граф, така че не виждам проблем.
— Има огромна разлика и ти го знаеш. — Той осъзнаваше, че се хваща за сламка. Но щеше да направи всичко, за да не му се наложи да й разкрие истината.
— Какво искаш, Джон? — попита тя вбесено. — Искаш да те умолявам ли? За това ли е всичко? Защото няма да го направя. Това да не е някакъв перверзен начин да си изпросиш комплимент? Да не искаш да ти изредя всички причини, поради които те искам? Всички, заради които те мислих за мил, благороден и добър?
Джон трепна, когато тя натърти на миналото време.
— Точно сега се опитвам да бъда благороден — сковано каза той.
— Не, не го правиш. Опитваш се да бъдеш мъченик и се надявам, че се забавляваш, защото аз със сигурност не го правя.
— Бел, чуй ме — помоли я той. — Аз… аз не съм мъжът, за когото ме мислиш. — Пресипналият му, изпълнен с агония глас, шокира Бел и тя замълча, загледана в него с отворени уста. — Аз съм… вършил неща — каза той сковано и се обърна настрани, за да не трябва да я гледа. — Наранявал съм хора. Наранявал съм… наранявал съм жени.
— Не ти вярвам — каза тя силно и бързо.
— По дяволите, Бел! — Той се завъртя и заби юмрук в ствола на едно дърво. — Какво е нужно, за да се убедиш? Какво трябва да знаеш? Най-тъмните тайни на сърцето ми? Деянията, които са белязали душата ми?
Тя отстъпи назад.
— Аз… аз не разбирам, какво искаш да кажеш. Не мисля, че дори ти разбираш какво казваш.
— Ще те нараня, Бел. Ще те нараня, без да го искам. Ще те нараня… Господи, не е ли достатъчно, че ще те нараня?
— Няма да го направиш — нежно каза тя и се протегна да го докосне по ръката.
— Не се заблуждавай, че съм герой, Бел. Не съм…
— Не мисля, че си герой — прекъсна го тя. — Не искам да си герой.
— Господи — каза той с мрачен, саркастичен смях. — Това е първото реалистично нещо, което каза днес.
Тя се наежи.
— Не бъди жесток, Джон.
— Бел — дрезгаво каза той. — Имам си граници. Не ме карай да ги прекрачвам.
— И какво трябва да означава това? — раздразнително попита тя.
Той я сграбчи за раменете, сякаш за да набие малко ум в главата й. Всемогъщи боже, тя бе толкова близо, можеше да усети аромата й.
Усещаше нежните кичури коса, които вятърът блъскаше в лицето му.
— Означава — каза той тихо, — че влагам целия си контрол, за да не се наведа и да те целуна точно сега.
— Тогава защо не го направиш? — попита тя с разтреперан глас. — Няма да те спра.
— Защото няма да спра дотам. Ще прокарам устните си надолу по нежната ти шия, докато не стигна до тези досадни малки копчета на костюма ти за езда. След това бавно ще разкопчея всяко едно от тях и ще отворя жакета ти. — Мили боже, да не би да се опитваше да се самоизмъчва? — Под него носиш някакво копринено бельо, нали?