Но щом пристигна и се заизкачва по стълбите, осъзна, че Уестънбърт не бе достатъчно далеч. Как щеше да понесе да остане с братовчедите си, когато мъжът, който бе разбил сърцето й, се намираше съвсем близо?
Тя нахлу в стаята си, дръпна гневно пелерината си и я свали, а след това издърпа три пътни чанти от гардеробната. И започна да блъска яростно рокли в тях.
— Милейди, милейди, какво правите?
Бел вдигна поглед. Прислужницата й стоеше на прага с ужасено изражение.
— Събирам си нещата — сопна се тя. — Какво мислиш, че правя?
Мери се втурна вътре и се опита да издърпа пътната чанта настрана.
— Но милейди, вие не знаете как да опаковате нещата си.
Бел усети как горещи сълзи изпълниха очите й.
— Колко трудно може да бъде? — избухна тя.
— За тези рокли ви трябва голям куфар, милейди, иначе ще ги смачкате.
Бел пусна чантите си, внезапно почувствала се празна.
— Да. Добре. Разбира се. Ти си права.
— Милейди?
Бел преглътна, опитвайки се да запази чувствата вътре в себе си, поне докато успее да отиде в другата стая.
— Просто опаковай всичко. Ще замина веднага щом херцогът и херцогинята се завърнат. — Казвайки това, тя излезе от стаята и хукна по коридора към кабинета на Ема, където се уедини и плака до края на деня.
Ема и Алекс не се върнаха цяла седмица. Бел не помнеше какво прави през това време, за да е заета. През повечето време просто гледаше през прозореца.
Когато Ема се завърна, бе напълно озадачена при вида на багажа й, събран и подреден в малко складово помещение до вестибюла. Тя незабавно потърси братовчедка си.
— Бел, какво означава всичко това? И защо си облякла една от моите рокли?
Бел погледна към виолетовата рокля, която носеше.
— Опаковала съм всички мои.
— Защо?
— Не мога да остана тук.
— Бел, нямам никаква идея за какво говориш.
— Трябва да отида в Лондон. Утре.
— Какво? Утре? Това има ли нещо общо с лорд Блекууд?
Внезапната неохота на Бел да говори бе достатъчна на Ема, за да разбере, че е права.
— Какво се случи?
Бел преглътна нервно.
— Той ме унижи.
— О, боже, Бел. Той не е…
— Не. Но ми се искаше да го бе направил. Тогава щеше да му се наложи да се ожени за мен, а аз… — Тя избухна в плач.
— Бел, не знаеш какво говориш.
— Знам точно какво говоря! Защо никой не може да повярва, че имам способността да познавам собствения си ум?
Ема погледна учудено братовчедка си щом тя избухна.
— Вероятно трябва да ми разкажеш, какво се е случило докато ме нямаше.
С треперещ глас Бел разказа историята си. Докато свърши, гласът й пресипна от емоциите, които трябваше да потиска.
Ема седна на ръба на масичката, която бе до стола на Бел и нежно постави ръка върху нейната.
— Незабавно ще потеглим за Лондон — тихо каза тя.
За първи път от цяла седмица Бел почувства лъч живот в себе си.
Мислеше си, че ако се отдалечи от мястото, където бе разбито сърцето й, може би щеше да успее да се излекува. Тя погледна към Ема.
— На Алекс няма да му е приятно да заминеш.
— Не, няма, но ти не ми оставяш голям избор, нали?
— Той може да дойде с нас. Няма да имам нищо против.
Ема въздъхна.
— Мисля, че има важна бизнес среща, която трябва да се проведе тук.
Бел знаеше, колко мразеше братовчедка й да бъде разделена от мъжа си, но тя все още ужасно много искаше да си замине оттук.
— Съжалявам — неуверено каза тя.
— Всичко е наред. — Ема се изправи и изпъна рамене. — Ще уредим всичко, за да може да тръгнем утре.
Бел усети как очите й се напълниха със сълзи.
— Благодаря ти.
Бел бе права за едно нещо: Алекс въобще не одобри идеята съпругата му да хукне за Лондон. Бел нямаше представа какво бе станало между тях в личното пространство на покоите им, но щом двете дами заслизаха по стълбите към каретата им на следващия ден, Алекс не бе в добро настроение.
— Една седмица — предупреди я той. — Една седмица и идвам да те взема.
Ема постави ръката си върху неговата и му каза да замълчи.