— Скъпи, знаеш, че леля и чичо няма да се върнат до две седмици. Няма да мога да се прибера до тогава.
— Една седмица.
— Може да дойдеш да ме посетиш.
— Една седмица — каза той и я целуна с толкова страст, че Бел се изчерви.
Скоро двете дами бяха удобно настанени в къщата на семейство Блайдън на Гросвенър Скуеар. Сега, когато бе далеч от Джон, Бел се усещаше по-силна, но не можеше да се отърси от меланхолията, която я бе обхванала.
Ема правеше всичко по силите си, за да бъде нетърпимо весела, но бе очевидно, че Алекс й липсва. Той въобще не помагаше, като пращаше бележки по два пъти на ден, в които пишеше, че му липсва и я молеше да се прибере у дома, където й е мястото.
Бел не се постара да уведоми никого, че се е върнала в града, но на третия ден от завръщането й, икономът я информира, че има посетител.
— Наистина ли? — попита тя без особен интерес. — Кой?
— Той помоли да му бъде позволено да ви изненада, милейди.
Сърцето й се качи в гърлото.
— Дали косата и очите му са кафяви? — попита тя обезумяло.
— Той наистина желае да ви изненада.
Бел бе толкова нервна, че сграбчи иконома и го разтърси.
— Кафяви ли са? Моля те, трябва да ми кажеш.
— Да, милейди, такива са.
Тя отпусна ръце и потъна в близкия стол.
— Кажи му, че не искам да го виждам.
— Но аз си мислех, че мистър Дънфорд винаги е бил ваш специален приятел, милейди. Не бих желал да го отпращам.
— О, Дънфорд ли е. — Бел въздъхна и през нея преминаха едновременно облекчение и разочарование. — Кажи му, че слизам веднага. — След известно време тя се изправи и отиде до огледалото, за да провери бързо как изглежда. Уилям Дънфорд бе неин близък приятел вече няколко години. Те се ухажваха за кратко, но бързо бяха осъзнали, че не си подхождат и решиха да не развалят приятелството си, като продължат и занапред с ухажването.
Той бе най-добрият приятел на Алекс и бе помогнал на него и Ема да стигнат до олтара, което не бе лесна задача.
— О, Дънфорд, толкова е хубаво да те видя! — възкликна Бел щом влезе в салона, където я чакаше той. Тя прекоси стаята и го прегърна.
— И аз се радвам да те видя, Бел. Наслади ли се на престоя си в провинцията с младоженците?
— Уестънбърт бе очарователен — механично отвърна Бел, сядайки на едно кресло. — Въпреки, че валеше доста.
Дънфорд се настани лениво в един удобен стол.
— Е, това все пак е Англия.
— Да — отвърна Бел, но умът й бе много далеч.
След като чакаше търпеливо цяла минута, Дънфорд най-после се обади.
— Ехо? Бел? Юху.
Бел се върна рязко в действителността.
— Какво? О, извинявай, Дънфорд. Бях се замислила.
— И очевидно не за мен.
Тя се усмихна смутено.
— Съжалявам.
— Бел какво не е наред?
— Всичко е наред.
— Нищо не е наред, това поне е ясно. — Той направи пауза и след това се усмихна. — Става въпрос за някой мъж, нали?
— Какво?
— Аха! Виждам, че съм прав.
Бел знаеше, че няма шанс да го заблуди, но въпреки това искаше да направи поне малък опит.
— Може би.
— Ха! — изсмя се Дънфорд. — Толкова е смешно. След всички тези години, през които мъжете падаха в краката ти в знак на любов и преданост, най-после дойде реда и на малката Арабела.
— Не е смешно, Дънфорд.
— Напротив. Страшно забавно е.
— Като те слуша човек, ще реши, че съм някоя безсърдечна ледена принцеса.
— Не, разбира се, че не си, Бел — незабавно каза той разкаяно. — Трябва да призная, че винаги си била изключително мила с всеки пъпчив младеж, който те е канил на танц.
— Благодаря ти. Предполагам.
— Може би затова толкова пъпчиви младежи те канят на танц.
— Дънфорд… — предупреди го Бел.
— Просто, след като само бог знае колко предложения си получила, нито едно, от които не показа и малка склонност да приемеш, е забавно да те видя също толкова запленена. — След дългото си обяснение Дънфорд се облегна назад. Когато Бел не отвърна нищо, той добави: — Заради мъж е, нали?
— Като противоположното на жена ли? — сопна се Бел. — Разбира се, че е мъж.
— Добре де, може и да съм сгрешил. Може любимият ти кокер шпаньол да е починал.
— Аз нямам кокер шпаньол — каза Бел сърдито. — Мъж е.
— Не отвръща ли на чувствата ти?
— Не. — Гласът й бе сърцераздирателно тъжен.