— Сигурна ли си?
— Имам причина да вярвам, че… — Бел внимателно подбираше думите си. — … го е грижа за мен, но чувства, че няма право да се поддаде на емоциите си.
— Звучи като човек, който притежава прекалено много чест за свое собствено добро.
— Нещо такова.
— Само от любопитство, Бел, какво в този мъж те накара да се влюбиш толкова силно в него?
Лицето й мигновено стана по-нежно.
— Не знам, Дънфорд. Наистина не знам. Има прекрасно чувство за чест. А също така и за хумор. Шегува се с мен, не злонамерено, разбира се, и ме оставя аз да си шегувам с него. В него има нещо толкова добро. Той не може да го види, но аз мога. О, Дънфорд, той се нуждае от мен.
Дънфорд стоя мълчаливо за миг.
— Сигурен съм, че не всичко е загубено. Ние можем да го накараме да промени решението си.
— Ние?
Той й се усмихна дяволито.
— Това звучи като най-забавното нещо, което съм правил от години.
— Не съм сигурна, че ще си струва усилията.
— Разбира се, че ще си струва.
— Не съм сигурна, че го искам отново.
— Разбира се, че го искаш. Не се ли чу какво каза само преди тридесет секунди?
— Иска ми се да съм толкова уверена като теб.
— Виж, Бел, през последните две години не спря да ми повтаряш, че искаш брак по любов. Наистина ли ще отхвърлиш всичко, само заради малко гордост?
— Мога да намеря някой мил мъж, за когото да се омъжа — каза Бел не много убедително. — Сигурна съм, че ще мога. Постоянно получавам предложения за брак. Няма да бъда нещастна.
— Може би не. Но няма и да бъдеш щастлива.
Бел се отпусна назад.
— Знам.
— Ще пуснем плана ми в действие още тази вечер.
— Какъв точно е този план?
— Така, както аз го виждам, този мъж… как му е името, все пак?
— Джон.
Дънфорд се ухили самодоволно.
— Бел, наистина, можеше да се справиш и по-добре от това.
— Всъщност не — възрази Бел. — Името му наистина е Джон. Може да питаш Ема.
— Добре тогава, ако този Джон, наистина се интересува от теб, ще изпадне в сляпа ревност, когато разбере, че планираш да се омъжиш, въпреки опита му да бъде благороден, като се отказва от теб.
— Интересен план, но за кого ще се омъжвам?
— За мен.
Бел го погледна напълно невярващо.
— О, моля те.
— Нямам предвид, че наистина ще се оженим — отвърна Дънфорд и добави някак си отбранително. — И не е нужно да звучиш толкова отвратена от идеята. Считан съм за доста добър улов, както знаеш. Имам предвид само да пуснем слух, че планираме да се оженим. Ако Джон наистина те иска, това ще свърши работа.
— Не знам — увърташе Бел. — А ако той наистина не ме иска? Тогава какво?
— Тогава ще ме зарежеш, естествено.
— И ти няма да имаш нищо против?
— Разбира се, че не. В действителност ще направи чудеса за социалния ми живот. Ще бъда обкръжен от малки красавици, които ще искат да ме утешат.
— Мисля, че ще е по-добре да не те набърквам. Може би трябва да пуснем слух, че просто възнамерявам да се омъжа, без да споменаваме името на бъдещия младоженец.
— И до къде ще стигнем така? — отвърна Дънфорд. — Всеки в Лондон планира да се омъжи. Твоят човек никога няма да чуе за това, особено ако е заточен някъде из провинцията.
— Така е, но той вероятно няма да чуе какъвто и да било слух, независимо, колко пикантен е. Не се вълнува много от случващото се в обществото. Единственият начин да разбере, че ще се женим, е ако публикуваме обява в Таймс.
Дънфорд пребледня при тази мисъл.
— Така че — повтори Бел. — Единственият начин слухът да достигне до него, е, да не е слух, а по-скоро информация, целенасочено изпратена към него. — Тя преглътна нервно. Не можеше да повярва, че въобще обсъжда подобно нещо. — Вероятно можем да посветим Ема в плана ни. Тя може небрежно да спомене пред Джон, че възнамерявам да се омъжа. Няма да я карам да използва твоето име. Няма да споменава ничие име, просто ще му каже, че всеки момент ще обявя годежа си.
— Няма ли да изглежда странно тя просто да се отбие при него?
— Те са съседи. Няма да има нищо подозрително тя да се отбие и да го поздрави.
Дънфорд се облегна назад и се усмихна весело, равните му бели зъби блестяха.
— Прекрасна стратегия, Арабела. И ме спасява от това да се преструвам, че съм влюбен в теб.