Тя поклати глава.
— Невъзможен си.
— Ако поклонникът ти не се появи на сцената с бял кон и блестящи доспехи, за да те отведе към залеза, значи не си е струвало да се занимаваш с него от самото начало.
Бел не бе напълно съгласна с това, но въпреки това кимна.
— Междувременно трябва да те изкараме навън. Този Джон… как каза, че е фамилията му?
— Не съм казала.
Дънфорд повдигна вежда, но не я притисна за повече подробности.
— Това, което щях да кажа, е, че малката ти лъжа няма да изглежда много убедителна, ако той открие, че си се затворила в този мавзолей, откакто си пристигнала.
— Не, предполагам, че си прав, но никой не е в града. Няма кой знае какво за правене.
— Така се случи, че тази вечер съм поканен на нещо, което със сигурност ще бъде ужасен мюзикъл, а домакинът е мой далечен роднина и няма да имам проблеми да те вкарам вътре.
Бел присви очи.
— Да не е отново някой от братовчедите ти Смайт-Смит, нали?
— Опасявам се, че да.
— Мисля, че ти казах, че никога повече няма да присъствам на техен рецитал. След последния съм сигурна, че знам как би звучал Моцарт, изпълняван от стадо овце.
— Какво може да очакваш, когато си прокълнат с име като Смайт-Смит? Във всеки случай нямаш особен избор. Вече решихме, че трябва да излезеш навън, а не виждам да си затрупана от други предложения.
— Колко мило от твоя страна да го отбележиш.
— Ще приема това за да и ще дойда да те взема тази вечер. И не изглеждай толкова мрачна. Предполагам, че този твой обожател ще дойде в града в най-скоро време и тогава ще бъдеш спасена от бъдещи музикални мъчения.
— Всъщност, той няма да дойде поне в близките две седмици, защото Ема играе роля на моя компаньонка, докато родителите ми се върнат от Италия. Няма как да бъде на две места едновременно, а и се съмнявам, той да повярва, че съм се влюбила в някого толкова бързо. Опасявам се, че ще ми правиш компания поне две седмици. При условие, разбира се, че не трябва да посещавам повече мюзикъли.
— Не бих бил толкова жесток. До довечера, Бел. — Дънфорд се усмихна порочно, пъргаво се поклони и излезе.
Бел поседя в креслото известно време, след като той си тръгна, чудейки се защо не можеше да се влюби в него, вместо в Джон. Всичко щеше да е много по-лесно. Е, може би не много по-лесно, защото Дънфорд изобщо не бе влюбен в нея, не и повече от приятелска обич.
Бел стана и се заизкачва по стълбите, чудейки се дали това бе правилният подход. Провалът щеше да бъде ужасно болезнен, но знаеше, че нямаше да може да се примири със себе си, ако дори не се опита да съгради живот с Джон. Просто трябваше да изчака няколко седмици.
Глава десета
Така се случи, че Бел не трябваше да чака две седмици, за да пусне плана на Дънфорд в действие. Точно една седмица след като тя и Ема бяха пристигнали в Лондон, Алекс се втурна целенасочено през входната врата с леко пълна дама на средна възраст, която припкаше по петите му.
Бел тъкмо минаваше по коридора, когато той нахлу в къщата.
— О, боже — каза тя с въздишка, наблюдавайки суматохата развеселена.
— Къде е жена ми? — попита Алекс.
— Мисля, че е горе — отвърна Бел.
— Ема! — извика той силно. — Ема слез веднага!
Само след секунди Ема се показа на горния край на стълбището.
— Алекс? — невярващо каза тя. — Какво за бога правиш тук? И кой е твоят, хмм, гост?
— Едната ти седмица изтече — каза той категорично. — Прибираш се вкъщи.
— Но…
— А това е — прекъсна я Алекс, като посочи към дамата до него, — пралеля Персефона, която бе толкова добра да се съгласи да бъде компаньонка на Бел.
Бел огледа разчорления външен вид на Персефона и опустошителното й изражение, и се зачуди дали дамата е имала някакъв избор по въпроса.
След като премести поглед към решителното изражение на Алекс, тя установи, че Персефона най-вероятно не е имала никакъв избор.
— Персефона? — тихо каза Ема.
— Родителите ми бяха заинтригувани от митологията — каза дамата усмихнато.
— Виждаш ли — каза Алекс, — родителите й са харесвали митологията. Това обяснява всичко.
— Така ли? — попита Бел.
Алекс я погледна така смразяващо, че Бел бързо млъкна.
— Ема — каза той тихо, докато бавно се изкачваше по стълбите, — време е да се върнеш вкъщи.
— Знам, ти също ми липсваш, но щеше да е само още една седмица и не мога да повярвам, че си влачил леля си през половината страна.