— Надявам се, че знаеш какво правиш.
— Нямам идея какво правя — призна си Бел с въздишка. — Но не знам какво друго мога да сторя.
Джон се нахвърли върху работата си по Блечфорд Манър. Ръководеше ремонта на къщата и дори помагаше в някои задачи. Физическият труд бе странно успокояващ — понякога дори успяваше да мисли за нещо друго, освен за Бел.
Работата по къщата и заобикалящите я земи го държаха зает през деня и той се опитваше да посвети нощите си на финансовите въпроси, решен да възстанови средствата, които бе използвал, за да закупи Блечфорд Манър. Но докато денят преминаваше в нощ, той откриваше, че мислите му се насочваха към русокосата девойка, която в момента се намираше на три часа езда в Лондон. Тя със сигурност не бе губила време, за да отиде колкото може по-далеч от него.
Джон не можеше да спре да си припомня всяка минута, която бе прекарал в нейната компания и всяка сцена, която се разиграваше в ума му, бе като малка кама, забита в сърцето му. Почти всяка вечер се събуждаше възбуден и знаеше, че я е сънувал. За кратко се замисли дали да не иде до близкото село и да намери някоя жена, която да задоволи потребността му, но се отказа от идеята, защото осъзна, че никоя жена няма да го накара да се чувства по-добре. Не и друга, освен Бел.
Той се изненада, когато Бъкстън му съобщи, че херцогиня Ашбърн е пристигнала. Няма да я питаш за Бел — заповяда си той, докато вървеше към синия салон, за да я посрещне.
— Здравейте, ваша светлост — учтиво каза той.
Ема изгледаше добре, а косата й — особено ярка.
— Мисля, че ви казах да ме наричате Ема — смъмри го тя.
— Съжалявам. Предполагам, че е по навик.
— Как сте?
— Добре. Как е Бел? — Ако бе възможно да се срита без херцогинята да го забележи, щеше да го направи. И то силно.
Ема се усмихна лукаво, осъзнавайки, че плана на Бел ще се увенчае с успех.
— В действителност, тя е доста добре.
— Чудесно. Радвам се за нея. — И наистина се радваше, поне така предполагаше, въпреки че би било добре, ако я болеше за него поне малко.
— Всъщност тя мисли да се омъжва.
— Какво?
На Ема й се искаше да може да съхрани по някакъв начин изражението на лицето на Джон, защото то бе безценно.
— Казах, че мисли да се омъжва.
— Чух ви — сопна се Джон.
Ема отново се усмихна.
— И кой е щастливецът?
— В действителност не ми каза. Спомена само, че е някого, който е срещнала последната седмица в Лондон. Мисля, че беше граф или може би маркиз. Тя посещаваше доста приеми.
— Очевидно. — Джон дори не направи усилие да скрие сарказма си.
— Бел изглежда се забавляваше доста добре.
— Със сигурност не си е губила времето при търсенето на мъж — каза той заядливо.
— Е, знаете как е.
— Какво да знам как е?
— О, ами, любовта от пръв поглед и така нататък.
— Да — мрачно каза Джон.
— Всъщност… — каза Ема, привеждайки се напред.
— Какво?
Аз съм гениална — помисли си Ема. — Напълно гениална.
— Всъщност — повтори тя, — Бел каза, че той й напомнял малко за вас.
Ярост, ревност, обида и стотици други неприятни чувства преминаха през Джон в извънредно нездравословни пропорции.
— Колко хубаво за нея — каза той ледено.
— Знаех си, че ще се зарадвате — каза Ема жизнерадостно. — Все пак вие двамата сте толкова добри приятели.
— Да, така е.
— Ще се погрижа да получите покана за сватбата. Знам, че ще е от голямо значение за Бел, ако присъствате.
— Тогава ще бъда зает.
— Но вие не знаете кога ще е сватбата. Тя още не е избрала дата.
— Ще съм зает — повтори Джон твърдо.
— Разбирам.
— Сигурен съм, че е така. — Джон се замисли дали съпругата на Алекс е изключително жестока или извънредно наивна. — Беше много мило от ваша страна да се отбиете с новини за Бел, но се опасявам, че имам задължения, към които трябва да се върна незабавно.
— Да, разбира се — каза Ема и стана с лъчезарна усмивка. — Ще предам най-добрите ви пожелания на Бел. — След като той не каза нищо, тя го погледна невинно и попита. — Желаете й само най-доброто, нали?
Джон само изръмжа.
Ема отстъпи назад и потисна смеха си.