— Тази вечер? — отговорът на Бел бе по-скоро въпрос, отколкото заявление.
— Божичко! — извика мадам Ламберт, напълно забравяйки за акцента си. — Аз съм добра, но не мога да правя чудеса!
— Ще бъдете ли по-тиха? — бързо прошепна Бел, оглеждайки се нервно наоколо. Тя харесваше Персефона, но не искаше да разбере, че повереницата й планира да съблазни някого. — За тази вечер ми трябва само една. Останалите могат да почакат. Поне до утре. Не може да е толкова трудно. Имате всичките ми мерки. Уверявам ви, че не съм напълняла от последната ни среща.
— Искате прекалено много, милейди.
— Ако не бях напълно убедена, че ще можете да се справите, нямаше да ви попитам. Все пак мога да отида при мадам Ларош — каза с усмивка Бел и остави думите й да подействат.
Мадам Ламберт въздъхна драматично и каза:
— Има една рокля. Беше за друга дама. Е, не точно дама. — При ужасеното изражение на Бел, тя се поколеба и добави: — Тя има изтънчен вкус, уверявам ви. Тя, хм, изгуби източника си на средства и не можа да плати за роклята. С няколко малки поправки, мисля, че ще ви е по мярка.
Бел кимна и се обади на Персефона, че отива до задната стая за малко. Последва мадам Ламберт, която я заведе до вратата на гардероба.
— Ако желаете да привлечете вниманието на мъж, без да изглеждате вулгарно — каза модистката, — това е, от което имате нужда. — Ръкомахайки тя извади рокля в тъмносиньо кадифе, която бе поразителна в простотата си.
Без украса, роклята оставяше елегантната кройка да покаже своя стил.
Бел докосна меката тъкан, възхищавайки се на начина, по който корсажът бе обшит със сребърна нишка.
— Прекрасна е — каза тя. — Но не е много по-различна от това, което имам.
— Отпред е като всички останали, но отзад…
Мадам Ламберт обърна роклята и Бел осъзна, че по-голямата част от гърба й ще бъде гол.
— Ще трябва да вдигнете косата си — продължи мадам, — за да бъде пълен ефектът.
Бел неохотно откъсна поглед от роклята и погледна модистката.
— Ще я взема.
Джон пристигна доста бързо в Лондон, особено като си има предвид, че не предупреди на време Уитли. Експедитивният камериер опакова дрехите му със забележителна скорост. Джон се надяваше, че няма да му отнеме много време да спечели Бел, защото се съмняваше, че има достатъчно елегантни дрехи за повече от две седмици.
Той винаги се бе придържал към качеството, но то бе скъпо и в резултат на това, нямаше много неща.
Джон пое дълбоко въздух, докато се изкачваше по стълбището на градската къща на по-големия си брат. Не бе виждал Деймиън от години, макар че той му бе изпратил кратка поздравителна бележка, когато Джон получи титлата си. Деймиън вероятно нямаше да е много въодушевен да го види, но не можеше да изпъди собствения си брат, нали? А освен това Джон нямаше други варианти. Нямаше време да търси подобаваща къща под наем. Доколкото знаеше, Бел вече можеше да е сгодена.
Поемайки дълбоко дъх, той вдигна тежкото месингово чукало и го остави да се удари във вратата. Почти мигновено се показа икономът.
— Дали графът е свободен? — любезно попита Джон.
— Мога ли да попитам, кой го търси?
Джон му подаде гладка бяла визитка.
Икономът погледна фамилията му и повдигна вежда.
— Брат му — просто каза Джон.
Икономът въведе Джон в просторна гостна до главния коридор. След няколко минути Деймиън влезе в стаята, а на лицето му бе изписана изненада. Както винаги Джон бе поразен от приликата помежду им. Деймиън бе по-възрастна и по-спокойна негова версия и не изглеждаше на тридесет и девет. Винаги е бил доста хубав и красотата му бе класическа, докато лицето на Джон бе малко по-слабо и ъгловато, за да покрие критериите за аристократична елегантност.
— Мина цяла вечност — каза най-накрая Деймиън, протягайки ръка. — Какво те води в града?
Джон пое ръката на брат си и я стисна здраво.
— Имам спешна работа в Лондон и се опасявам, че не успях да се сдобия с жилище навреме. Надявах се, че ще мога да ти се натрапя, докато свърша работата си.
— Разбира се.
Джон знаеше, че Деймиън ще се съгласи. Той се съмняваше, че брат му бе въодушевен или дори смътно доволен относно молбата му, но винаги бе отдавал голямо значение на добрите обноски и определено не можеше да откаже гостоприемство на собствения си брат. Разбира се, докато брат му не злоупотреби с привилегиите си.