— Джон! — каза тя задъхано, а очите й грееха от неприкрито щастие. — Каква изненада!
Той беше дошъл. Той беше дошъл.
Облекчение и радост преминаха през нея, след което внезапно се превърнаха в раздразнение. Проклятие, не носеше дръзката си синя рокля. Тя дори не беше мечтала, че той ще пристигне в Лондон толкова бързо.
— Така ли е наистина?
Бел примигна.
— Моля?
— Може би трябва да ме представите на приятеля ви. — Джон не искаше нищо друго, освен да говори с нея насаме, но не виждаше начин да пренебрегне мъжа, застанал до нея.
— О, разбира се — каза Бел неуверено.
— Лорд Блекууд, това е моят добър приятел мистър Уилям Дънфорд.
Дънфорд й се усмихна по начин, който беше прекалено фамилиарен за вкуса на Джон.
— Не подозирах, че знаеш първото ми име, Бел — пошегува се той.
— О, млъкни, Дънфорд. Следващият път ще те нарека Едуард, само за да ми направиш забележка.
Внезапен изблик на ревност премина през Джон, поради близките отношения между Бел и Дънфорд. Въпреки това, той автоматично протегна ръка. Дънфорд я разклати, промърмори нещо за поздрав и след това учтиво се извини. След като веднъж Дънфорд се отдалечи, Джон позволи на истинските си емоции да се изпишат на лицето му.
Бел ахна и отстъпи крачка назад при вида на гнева, който струеше от очите му.
— Джон, какво има?
— Как можа, Бел? — изръмжа той. — Как изобщо можа?
Тя примигна. Беше очаквала да ревнува, но не и този изблик на ярост.
— Как съм могла, какво?
— Не се прави на невинна. Това няма да те извини.
— За какво говориш? — повтори въпроса си Бел, а гласът й започна да става нервен.
Той само я погледна.
Тогава тя си спомни за лъжата, която Ема му беше казала, за да го накара да дойде в Лондон. Може би той си мислеше, че тя и Дънфорд…
— Заради Дънфорд ли е? — попита бързо тя. — Защото, ако е заради него, няма нищо, от което да се притесняваш. Той е просто мой стар приятел, но това е всичко. Той също е най-добрият приятел на Алекс.
— Не е заради него — изсъска Джон. — Заради брат ми е.
— Кой?
— Чу ме.
— Брат ти?
Джон кимна рязко.
— Аз дори не го познавам.
— Ако продължиш с лъжите, Бел, ще затънеш. И, повярвай ми, аз няма да съм наоколо, за да те спася, когато паднеш.
Бел преглътна.
— Мисля, че трябва да продължим разговора си насаме. — С високо вдигната глава, тя прекоси стаята и излезе на терасата. Докато стигне до избраното място, неразбирането й се беше превърнало в гняв и когато се обърна към него, от очите й струяха искри.
— Много добре, лорд Блекууд, сега вече нямаме публика, така че предлагам да ми кажете за какво беше тази малка сцена.
— Не сте в положение да ми искате обяснение, милейди.
— Уверявам ви, че не съм запозната с подобни ограничения в поведението си.
Джон побесня. Искаше му да я хване за раменете и да я раздруса.
Да я разтърсва и да я разтърсва, и разтърсва, докато…
О, Исусе, искаше да я целуне.
Но Джон нямаше навика да целува хората, докато беше ядосан, затова само се вгледа в нея и продължи:
— Осъзнавам, че поведението ми към теб невинаги е било безупречно, но да преследваш брат ми е дребнаво и детинско. Да не споменавам възмутителния факт, че е два пъти по-голям от теб.
Бел все още не беше сигурна за какво точно говори той, но не беше в настроение да му дава каквито й да било обяснения, затова вдигна брадичка и отвърна:
— Това е често срещано явление, жени от аристокрацията да се омъжват за по-възрастни мъже. Вярвам, че жените узряват по-бързо, затова понякога намираме мъже на нашата възраст, но друг път се спираме на осем-десет години по-възрастни. — След това многозначително добави: — Които също се държат детински и отегчително.
— Нима ме наричаш сополанко и отегчителен? — гласът му беше нисък и смъртно сериозен.
— Не знам, наричам ли те? Сега, ако ме извиниш, намирам този разговор крайно детински и досаден, а определено имам много по-приятен начин да прекарам времето си.
Джон я хвана с желязна хватка.
— Не те извинявам, много ти благодаря, но аз нямам по-добър начин да прекарам времето си. Имам един въпрос към теб и бих желал да ми отговориш.
Той замълча и неговото мълчание принуди Бел да го погледне в очите.