— О, господи, Бел, бях толкова глупав — изстена той. Не я целуна, а просто я притисна към себе си така, сякаш искаше да слее тялото й със своето. Обви ръцете си плътно около нея, надявайки се да може да вземе от нейната нежност и смелост. — Толкова съжалявам. Никога не съм искал да те нараня — прошепна той. — Това е нещо, което никога не бих направил.
— Шшт! — Прекъсна го Бел. Тя не можеше да слуша как той се измъчва. — Просто ме целуни, моля те. Знаеш ли, аз си мисля за това от дни и…
Джон не се нуждаеше от повече убеждаване и я целуна толкова яростно, колкото първата му целувка беше нежна. Той сякаш я поглъщаше и пиеше от нея, докато мърмореше някакви несвързани думи за любов и желание. Ръцете му бяха навсякъде и Бел искаше да ги почувства навсякъде върху себе си, искаше го повече отколкото можеше да си представи и повече отколкото разбираше. Тя прокара ръце през плътната му коса, възхитена от нейната гъстота, докато той обсипваше врата й с целувки.
— Не мога да повярвам, че това е истина — изстена тя.
— Кое? — успя да попита Джон между милувките.
— Това. Всичко. Начинът, по който ме караш да се чувствам. То… ох! — Бел изпищя шепнешком, когато устните му се преместиха върху чувствителната плът зад ухото й.
— Какво още не можеш да повярваш? — каза той закачливо.
— Това, че искам да продължиш да ме целуваш — отговори тя възбудено. — И също, че вътре в съседната стая, приемът все още продължава.
Думите на Бел имаха обратен ефект и с голямо усилие Джон я отдръпна от себе си, проклинайки тихо.
— Почти бях забравил — измърмори той. — Някой може да ни открие всеки момент.
Бел почувства внезапен хлад без прегръдката на ръцете му, затова не можа да се възпре и се протегна към него.
— Моля те — прошепна тя. — Липсваше ми толкова много.
Тя беше невероятно изкушаваща, но Джон успя да устои.
— Не съм изминал целия път до Лондон, за да съсипя репутацията ти.
— Иска ми се да го беше направил — промърмори тихо тя.
— Какво каза?
— Нищо.
— Ще трябва да се върнем вътре поотделно.
Бел се усмихна на загрижеността му.
— Не се притеснявай. Сигурна съм, че Дънфорд ни прикрива отлично. — На въпросително извитата вежда на Джон тя отговори: — Аз му разказах някои неща за теб.
Той й отправи такъв поглед, че тя се почувства длъжна да продължи с обясненията.
— Съвсем мъничко, така че не трябва да се притесняваш, че съм разкрила всичките ти тайни.
Джон прогони вината, която се надигаше в него. Тя не знаеше най-голямата му тайна и той може би щеше да й я каже. Но не сега. Не искаше да й я казва сега.
— Косата ти е разрошена — каза той вместо това. — Може би трябва да направиш нещо по въпроса. Аз ще се върна на приема първи. Сигурен съм, че брат ми вече ме търси.
Бел кимна и двамата се запътиха към тъмния коридор. Преди да се разделят все пак тя хвана ръката му.
— Джон — каза тя нежно. — Какво ще се случи сега? Трябва да знам.
— Какво ще се случи сега? — повтори той развеселено. — Ами, ще те ухажвам. Не се ли предполага да се случи точно това по-нататък?
Тя му отговори, като го дари с усмивка и избяга.
Когато Джон пристъпи в салона, не се изненада, че брат му го гледа внимателно.
— Къде изчезна? — поинтересува се Деймиън.
— Исках да глътна малко свеж въздух.
Ако Деймиън бе забелязал, че лейди Арабела е напуснала залата по същото време, той не го спомена.
— Защо не ме представиш на някой от приятелите си? — предложи Джон.
Деймиън кимна учтиво. По някое време докато беше зает да представя Джон, Бел се появи и отиде при Дънфорд.
— Това беше измъкване — ухили й се той.
Бел се изчерви.
— Никой не забеляза, нали?
Дънфорд поклати глава.
— Не мисля. Аз ти хвърлях по едно око в случай, че се нуждаеш от някакъв вид спасение. Ако бях на твое място обаче, в бъдеще бих ограничил любовните си срещи до под пет минути.
— О, боже. Колко дълго ме, ъъ, ни нямаше?
— По-дълго, отколкото си планирала, сигурен съм. Насочих ги към това, че си имала нещо на роклята си. Всички дами проявиха съчувствие, както е редно.
— Ти си безценен, Дънфорд — ухили се Бел.