Докато Джон все още бе зашеметен от нейната страстна защита, тя го дари с най-сияйната си усмивка и си тръгна.
Той стоеше обърнат с лице към разгневената лейди Фортрайт, която просто го изпепели с поглед и се отдалечи.
Джон не можа да се сдържи и избухна в смях.
По-късно същата вечер, докато братята Блекууд бяха на път за вкъщи, Деймиън насочи разговора към очевидното приятелство между Бел и Джон.
— Не знаех, че ти и лейди Арабела се познавате толкова добре — каза той намръщено.
Ъгълчето на устните на Джон се изкриви в усмивка.
— Тя каза, че се познаваме добре, нали?
— След пламенната й защита на твоето положение, може да се сметне, че вие се познавате съвсем добре.
— Е, ние сме добри познати.
Деймиън остави темата за няколко минути, но в крайна сметка любопитството му надделя.
— Имаш ли намерение да я ухажваш?
— Аз вече казах достатъчно за въпросната дама.
— Разбирам.
Джон въздъхна. Той се държеше по-скоро рязко с брат си, а Деймиън не го заслужаваше.
— Извинявам се, ако съм провалил плановете ти. Не знаех, че имаш чувства към Бел преди да пристигна. Трябва знаеш, че поначало тя беше причината да дойда в града.
Деймиън обмисли това внимателно.
— Не бих казал, че имам чувства към нея. Аз просто си мислех, че от нея ще излезе добра съпруга.
Джон погледна към него особено. Той се чудеше дали чувствата на брат му могат да преминат извън признателността или неприязънта.
— Очевидно е обаче — продължи Деймиън, — че ние не си подхождаме изобщо. Тя е голяма красавица, няма спор, но аз не мога да имам жена, която се изказва толкова радикално публично.
Джон присви устни.
— Сигурно ти също не одобряваш титлата ми.
— Разбира се, че не. — Деймиън се обиди при това обвинение. — Ти си заслужи тази титла. И нашият баща, разбира се, беше граф. Но трябва да призная, че твърде много обикновени граждани са си проправили път към аристокрацията, независимо дали чрез пари или брак. Само господ знае до какво ще ни доведе това.
— Бел обича да чете — изтърси Джон, само за да е напълно сигурен, че интересът на брат му няма да се възвърне. — Тя прочете всички произведения на Шекспир.
Деймиън поклати глава.
— Не мога да си представя какво съм си мислил. Интелектуалките могат да бъдат много неудобни, без значение колко са красиви. Те са толкова взискателни.
Джон се усмихна.
— Нямаше да се получи изобщо — продължи Деймиън. — Но ти трябва да се опиташ да я спечелиш. Тя би била прекрасен улов за човек в твоята позиция. Въпреки това, съм длъжен да те предупредя, че нейните родители не биха одобрили този брак. Сигурен съм, че може да има и херцог, ако пожелае.
— Убеден съм, че би могла — промърмори Джон. — Разбира се, само ако това е точно, каквото желае.
Каретата спря пред градската къща на Деймиън. Когато влязоха във вестибюла, Лайтбоди ги посрещна с бележка, която каза, че е оставена изрично за лорд Блекууд.
Джон любопитно разтвори бележката.
„В Лондон съм.“
Джон замръзна, когато си припомни двете подобни бележки, които бе получил няколко седмици по-рано. Той си мислеше, че са изпратени на предишните собственици на Блечфорд Манър, но сега осъзна, че е грешал.
— Някой, когото познаваш? — поинтересува се Деймиън.
— Не съм сигурен — отговори бавно Джон. — Изобщо не съм сигурен.
Глава дванадесета
На следващата сутрин Джон пристигна в къщата на Бел с ръце, пълни с шоколади и цветя. Изуми го колко лесно й беше позволил да озари сърцето му. Той се бе усмихвал цяла сутрин. Бел не беше в състояние да прикрие насладата в очите си, когато слезе долу, за да го посрещне.
— На какво дължа удоволствието от вашата компания — каза тя с широка усмивка.
— Казах ти, че ще те ухажвам, нали? — отвърна Джон и сложи цветята в ръцете й. — Считай се за ухажвана.
— Колко романтично — каза тя, леко саркастично.
— Надявам се, че обичаш шоколад.
Бел се усмихна изненадано. Той се беше постарал.
— Обожавам го.
— Чудесно. — Отвърна той със самодоволно изражение. — Нещо против да си взема едно шоколадче?
— Ни най-малко.
Персефона избра точно този момент да слезе надолу по стълбите.