— Добро утро, Бел — каза тя. — Ще ме представиш ли на госта си?
Тя ги представи и докато Джон избираше, кой шоколад да си хапне, Персефона се наведе и прошепна на Бел:
— Много е хубав.
Бел кимна.
— И изглежда много мъжествено.
Очите на Бел се разшириха.
— Персефона — прошепна тя, — чувствам се длъжна да те информирам, че това не е нормален разговор между придружителка и нейната повереница.
— Не е ли? А мисля, че би трябвало да е. Е, добре, страхувам се, че никога няма да се справя както трябва със задълженията си на придружителка. Моля се да не кажеш на Алекс за моята некомпетентност.
— Харесвам те точно такава, каквато си — отвърна честно Бел.
— Не е ли много мило от твоя страна, скъпа? Е, аз излизам. Кочияшът обеща да ме заведе на обиколка из Лондон и аз искам да се уверя, че ще минем през всички опасни места преди да се е стъмнило.
Имайки предвид, че още нямаше обяд, Бел можеше само да чуди колко голяма обиколка възнамерява да направи Персефона, но не каза и дума, когато възрастната дама възбудено изхвърча през вратата.
— Изглежда не е най-строгата придружителка — изкоментира Джон.
— Не.
— Ще се преместим ли в приемната? Аз отчаяно искам да те целуна и за предпочитане е да не го правя в коридора.
Бел се изчерви, но тръгна към наблизо разположената гостна. Джон ритна вратата, за да я затвори и я придърпа в обятията си.
— Придружителката ти ще отсъства целия ден — промърмори той между целувките. — Имало ли е толкова благословен мъж?
— А имало ли е толкова благословена жела? — продължи Бел.
— Мисля, че не. Ела на канапето, за да мога да те отрупам с шоколад и цветя. — Той я хвана за ръка и я поведе след себе си през стаята. Бел се изкикоти тихо, когато му позволи да я заведе до канапето. Тя никога не го беше виждала толкова ведър и безгрижен. Все още в погледа му се виждаше воал от тъга и колебание, но това беше нищо в сравнение с отнесения поглед, който беше видяла в Оксфордшир.
— Единственият човек, когото ще преситиш с този шоколад, си ти. Вече изяде три от тях.
Джон седна и я издърпа до себе си.
— Няма смисъл да носиш на една дама такъв вкусен подарък, освен ако и ти сам не го харесваш. Ето вземи си един. Много са вкусни. — Той избра едно шоколадче и го задържа пред устните й.
Бел се усмихна и отхапа половината от него, облизвайки устните си умишлено съблазнително.
— Изкусително е — промърмори тя.
— Да, така е — каза той, като нямаше предвид шоколада.
Бел се наведе за останалата част от парчето и го пое в устата си, като дръзко облиза пръстите му.
— Имаше малко по кожата ти — каза тя невинно.
— Има малко останало и по твоята — Той се наведе към нея и облиза ъгълчето на устните й, изпращайки чувствени тръпки чак до пръстите на краката й. Навеждайки се напред, той прокара езика си по мекия ръб на горната й устна. — Пропуснал съм малко тук — промърмори той. — И тук — каза и захапа лекичко долната й устна със зъбите си.
Бел почти забрави да диша.
— Мисля, че ми харесва да бъда ухажвана — прошепна тя.
— Била ли си ухажвана и преди? — Джон леко гризна ухото й.
— Не и по този начин.
— Добре. — Той се усмихна самодоволно. Бел изви врата си назад, докато той обсипваше с целувки нежната й кожа.
— Надявам се, че и ти няма да предприемаш никакви други ухажвания с подобни методи или убеждаване.
— Никога — обеща той.
— Добре. — Усмивката на Бел беше също толкова самодоволна. — Но да знаеш — каза тя и си пое бързо глътка въздух, когато ръцете му се прокраднаха по гърдите й, — има много повече в ухажването от цветя и шоколад.
— Мхм. Има и целувки. — Той стисна леко гърдите й през роклята, което накара Бел да изписка от изумление.
— Разбира се — възкликна Бел. — Бях забравила и за това.
— Ще дам най-доброто от себе си, за да те накарам да го запомниш. — Джон се захвана да открие най-лесния начин да освободи една от перфектните й малки гърди от ограничението на плата.
— Това е добре. Но трябва да си наясно, че аз няма да те оставя да забравиш, че ми дължиш една поема.
— Ти си едно инатливо момиченце, нали? — Джон накрая реши, че най-добрият подход е да издърпа роклята надолу и благодари мислено на бога, че днешната мода не изискваше безкрайни върволици от копчета.
— Не особено — засмя се Бел тихо. — Но, аз все още държа на поемата си.