Джон затвори очи и се облегна назад.
— Усещането е прекрасно. — Той й позволи да продължи движенията си в продължение на няколко минути и после каза: — Бел, относно миналата вечер.
— Да? — Тя продължи да разтрива крака му.
Джон отвори очи и спря ръката й, като сложи пръстите си върху нейните. Тя примигна изненадано при вида на сериозното му лице.
— Никой не е… — Той отвори и затвори уста, опитвайки се да намери правилните думи. — Никой никога не ме е защитавал по този начин.
— Ами семейството ти?
— Не ги виждах много често, докато растях. Бяха доста заети.
— Бяха ли? — каза Бел, а в гласа й се усещаше явно неодобрение.
— За мен винаги е било ясно, че ще трябва да извървя свой собствен път в живота.
Бел стана рязко, отиде до една ваза и нервно започна да преаранжира цветята в нея.
— Аз никога не бих казала нещо подобно на моето дете — отвърна тя, а гласът й звучеше напрегнато. — Никога. Мисля, че децата трябва да бъдат обичани и ценени, и… — Тя се завъртя припряно. — Не мислиш ли и ти така?
Той кимна тържествено, прехласнат от страстта и огъня, които горяха в очите й. Тя беше толкова… добра. Нямаше дума, с която да я опише по-правилно.
Той никога нямаше да бъде достоен за нея. Знаеше го. Но можеше да я обича и да я пази, и да се опита да й даде живота, който заслужаваше. Джон прочисти гърлото си.
— Кога се връщат родителите ти?
Бел наклони глава при тази рязка смяна на темата.
— Очаква се да се върнат във всеки един момент, макар че Ема наскоро ми изпрати писмо от тях, в което пишеха, че прекарват много хубаво и затова ще останат по-дълго. Защо питаш?
Той й се усмихна.
— Би ли имала нещо против да разтриеш крака ми отново? Не съм го чувствал толкова добре от години.
— Разбира се. — Тя се върна при него. Когато Джон не продължи разговора, тя го подсети: — Родителите ми…
— О, да. Аз просто исках да зная, кога ще мога да попитам баща ти за ръката ти, за да се свършва с това. — Той й отправи една нахална усмивка. — Да те притискам в тъмните ъгли си има своето вълнение, но много повече предпочитам да те имам до себе си и да бъда с теб насаме в дома си.
— Да бъдеш с мен? — попита Бел невярващо.
Джон отвори очи и я погледна с развратна усмивка на лицето.
— Знаеш какво имам предвид, любима. — Той я придърпа към себе си и притисна лице към врата й. — Просто искам да имам малко време насаме с теб, без да се притеснявам, че някой ще влезе при нас всеки момент. — Той започна да я целува отново. — Искаше ми се да можех да довърша това, което започнах.
Бел обаче, не искаше да се занимава с това и се отдръпна.
— Джон Блекууд това предложение за женитба ли беше?
Все още облегнат назад, той я погледна през мигли и й се усмихна.
— Мисля, че беше. Какво ще кажеш?
— Мисля, че беше? Какво ще кажеш? — изимитира го Бел. — Ще кажа, че това е най-неромантичното предложение, което някога съм чувала.
— Толкова много предложения ли си имала в такъв случай?
— В действителност, да.
Не точно това искаше да чуе Джон.
— Мислех, че ти си най-прагматична и практична в семейството си. Не предполагах, че искаш сълзливи думи за любов и така нататък.
Бел го перна по рамото.
— Разбира се, че искам! Всяка жена иска. Особено от мъжа, чието предложение би приела. Така че измисли някакви сълзливи думи и аз ще…
— Аха, значи приемаш! — Джон се ухили победоносно и я издърпа върху себе си.
— Аз казах, че искам да приема. Не казах, че съм приела.
— Това е малка подробност. — Той започна да я целува отново, едва успявайки да повярва, че скоро тя наистина щеше да бъде негова.
— Това е огромна подробност — каза Бел раздразнено. — Не мога да повярвам, какво ми каза току-що. Искаш да се ожениш за мен и да се свършва? Мили ми боже, това е ужасно.
Джон осъзна, че е направил голяма грешка, но беше твърде замаян от представата за общото им бъдеще, за да се опитва да изкупи вината си.
— Е, дори ако на моето предложение му липсва грация, то поне беше направено искрено.
— Дано наистина да е искрено. — Бел го погледна с недоволство. — Ще кажа да, веднага след като ме попиташ правилно.
Джон сви рамене и я придърпа към себе си.
— Искам да те поцелувам още малко.
— Не искаш ли да ме попиташ нещо първо?
— Не!