Бел спря да диша. Втора ръка се появи до първата и след това едно тяло се прехвърли вътре и се претърколи безшумно на пода. Бел вдигна свещника, прицелвайки се в главата на бандита, когато той внезапно се извърна и погледна право в нея.
— За бога, жено! Опитваш се да ме убиеш ли?
— Джон?
Глава тринадесета
— Какво правиш тук? — ахна Бел.
— Би ли оставила това нещо долу!
Бел най-накрая свали свещника и подаде ръка на Джон. Той я пое и се изправи на крака.
— Какво правиш тук? — попита тя отново, а сърцето й започна да бие странно, когато го видя изправен в спалнята й.
— Не е ли очевидно?
Е, може би беше тук, за да я грабне и мистериозно да я отвлече в Гретна Грийн или може би, за да я изнасили, или пък само да е наминал да я поздрави.
— Не — отвърна тя бавно. — Не е очевидно.
— Не осъзнаваш ли, че през изминалата седмица те видях четири пъти с Персефона, два пъти с брат ми, веднъж с твоето другарче Дънфорд и два пъти на приеми, където съм принуден да говоря с теб само в присъствието на жени, надхвърлили шейсетте?
Бел потисна усмивката си.
— Имахме малко време заедно тук, когато намина да ме поздравиш.
— Това не се брои като оставане насаме, след като трябваше да се тревожа дали мис Лимонено дръвче няма да се появи всеки момент.
Изражението му беше толкова кисело, че Бел си го представи като осемгодишен хлапак, тропащ с крак по пода, заради някаква ужасна несправедливост.
— Хайде, хайде — засмя се тя. — Персефона не е толкова лоша.
— Тя е невероятна като придружителка, но това не опровергава факта, че тя дяволски ужасно уцелва момента. Прокълнат съм да бъда под напрежение през половината пъти, когато те целувам.
— Не съм забелязала нито за момент да си преустановил опитите си.
Джон й хвърли поглед, който казваше, че напълно оценява чувството й за хумор.
— Всичко, което се опитвам да кажа, е, че се поболях и уморих от това да те споделям.
— О! — Бел си помисли, че това е най-сладкото нещо, което някога е чувала.
— Току-що се покатерих по това дърво, клатих се по дължината на един клон и после прескочих през прозореца на изключително опасна височина. И всичко това, ако мога да добавя, със сакат крак — каза Джон, издърпа ръкавиците си и се изтупа, — просто, за да бъда насаме с теб.
Бел преглътна и се втренчи в него, осъзнавайки смътно, че той говори за травмата си без горчивина или отчаяние.
— Искаш романтично предложение — продължи той. — Повярвай ми, аз никога няма да направя нещо по-романтично от това.
Той измъкна от джоба си една смачкана червена роза.
— Ще се омъжиш ли за мен?
За да преодолее обзелите я емоции, Бел примигна, опитвайки се да прогони събралите се в очите й сълзи. Тя отвори уста, но от нея не излязоха думи. Джон пристъпи към нея и взе двете й ръце в своите.
— Моля те — каза той и в тази единствена дума се съдържаше толкова силно обещание, че Бел започна да кима бързо.
— Да, о, да! — Тя се хвърли в обятията му и притисна лице в гърдите му.
Джон я задържа плътно в прегръдката си за няколко минути, опивайки се от аромата на топлото й тяло до неговото.
— Трябваше да те попитам доста отдавна — промърмори той в косите й. — Сещам се за Уестънбърт. Толкова много се опитвах да те отблъсна от мен.
— Но защо?
Гърлото му се стегна.
— Джон, да не ти е зле? Изглеждаш така сякаш си ял нещо развалено.
— Не, Бел, аз…
Думите засядаха в гърлото му. Не искаше да я измами. Не искаше да встъпи в брак, изграден върху лъжи.
— Когато ти казах, че не съм човекът, за когото ме мислиш…
— Спомням си — прекъсна го тя. — И все още не разбирам какво имаше предвид. Аз…
— Шт! — Той сложи пръст върху устните й. — Има нещо в миналото ми, за което трябва да ти кажа. Беше по време на войната.